Глава 12: Съмнението

Марти прекарваше все повече време в кабинета си, анализирайки данни, отчети и
статистики. Но колкото повече се задълбочаваше, толкова повече се чувстваше като в
капан. Технологията беше иновативна, процесите перфектни на хартия, но нямаше
яснота за крайната цел на водата, която произвеждаха в завода.
Започваше да се съмнява в самия смисъл на работата си. Пречистената вода излизаше
през системите без никаква информация за крайната ѝ употреба. Марти не беше открил
нито един доклад, който да обяснява за кого и за какво се използва този ресурс.
Въпросът, който не можеше да избягва, беше: "Кой ще ползва тази вода? За какво я
произвеждаме?"
Погледна отчета, който му беше предоставен преди дни. Всички стойности бяха
идеални, всичко изглеждаше наред, но в документите за дестинацията на водата
нямаше нищо. Всеки ред завършваше с неясна формулировка за "индустриално
приложение", но нямаше конкретика, нямаше данни за краен клиент или ползвател.
Нещо не беше наред. Ако този завод наистина правеше това, което му казваха — че
пречиства водата за индустриални нужди — къде беше доказателството? За кого беше
предназначена водата? Колко време можеше да се поддържа тази илюзия, ако никой не
можеше да посочи към какви конкретни индустриални нужди се използваха
резултатите?Нямаха конкретни планове. Нямаше я крайната цел. Всичко, което
правеха, беше да обработват вода и да я изпращат — но нямаха идея къде отива тя. Не
беше ли това странно? Завод с голямо производство, но нямаше посока.
Марти седеше в офиса си, прелиствайки отчети и ръководства. Всяка минута, която
прекарваше в този процес, увеличаваше съмненията му. Каква е истинската цел на
завода? Той не можеше да приеме идеята, че просто пречистват вода без ясна нужда за
нея. Това изглеждаше като безсмислено усилие, без цел.
Реши да започне да задава въпроси извън завода. Трябваше да потърси истината на
друго място. Трябваше да излезе извън рамките на завода и да потърси отговори от
хора, които не бяха свързани с проекта.
Той реши да се запознае с бивши служители на завода — хора, които познаваха добре
историята му. Един от тях беше стар оператор, който бе работил в началото на
съществуването на завода. Марти беше чувал за него от други служители, но никога не
бе разговарял с него лично.
Срещата беше на малко кафе в края на града. Операторът беше възрастен човек, с сиви
коси и уморен поглед, но все още със силен дух.
— Какво си спомняш за началото на завода? — попита Марти, след като седна на
масата с него.
Операторът се облегна назад в стола си и започна да говори.
— Това беше голяма работа, момче. В началото всичко беше обещаващо, много пари,
много ресурси. Но бързо разбрахме, че нещата не са толкова прости. Всеки ден се
пречистваха огромни количества вода, но... никой не говореше за това какво ще се
прави с нея. Казаха ни, че е за индустриални нужди. Но не знаехме точно кои
индустрии.
Марти замълча за момент. Това, което старият оператор казваше, не беше новина за
него. Въпреки това, думите му потвърдиха подозренията, които вече не му даваха мира.
— А ти какво мислиш? — попита той, като погледна в очите на стария оператор.
Операторът въздъхна, вдигна чаша с кафе и каза:
— Мисля, че сме просто малки колелца в една голяма машина, Марти. Заводът не беше
създаден за индустриални нужди. Това беше само фасада. Какво се случва с водата,
наистина, няма да разбереш, ако не погледнеш зад завесата. Никога няма да разбереш.
— Познаваш ли бившият ръководител на производството ?
— Познавах го разбира се . Казваше се Лестър . Хубав човек беше . Един ден нещо
превъртя и скочи от скалата . Така и не разбрахме защо . Остави жена и две деца . Жена
му живее сега сама на края на града и не контактува с никой .
— Можеш ли да ми кажеш къде живее ?
— Ще ти кажа , но не виждам смисъл . Тя не иска да говори с никой .
Тези думи още повече засилиха съмненията на Марти. Той започваше да разбира, че
всичко, което бе научил за завода, беше само повърхностно. Нямаше реална цел.
Марти се върна в дома си късно вечерта, чувствайки се съкрушен от новото знание. Но
в същото време, в сърцето му започна да расте решението — трябваше да намери
отговорите, независимо какво ще му струва това. Той нямаше да бъде просто част от
нещо, което не разбираше.
Амбър го погледна със загриженост, когато той седна на дивана, изглеждаше уморен и
объркан.
— Какво се случи, Марти? — попита тя, като седна до него.
Марти я погледна, знаейки, че трябва да ѝ обясни всичко. Но на този етап той не беше
сигурен как да ѝ разкаже цялата история, която започваше да се разкрива.
— Амбър... нещо не е наред с това място. И трябва да разберем какво точно се случва.

Глава 13: Жената на Лестър

Марти слезе от автобуса на последната спирка. Оттук нататък нямаше табели. Нямаше
хора. Само наклонена улица, която криволичеше през ниски, побелели къщи, някои с
изтърбушени прозорци, други с неподвижни пердета и сателитни чинии, обърнати към
празното небе.
Къщата беше в самия край. Не по-различна от останалите — ниска, с напукано
стълбище и ограда, направена от различни парчета метал и мълчание.
Приближи и спря. Вратата беше затворена. Прозорецът отдясно — леко открехнат.
Отвътре се чуваше радио, но на толкова нисък звук, че приличаше повече на шепот. Той не почука веднага. Стоя там сякаш очакваше някой да го върне обратно.После
вдигна ръка и почука веднъж. Втори път.
Тишина.
Третият път вратата се отвори. Не напълно — колкото да се покаже лице. Жена, около
петдесет, може би повече. С лице, което някога е било спокойно, а сега — рязано от
тънки линии и стари сънища.
– Каквото и да предлагаш, не ме интересува – каза тя.
– Не предлагам нищо – отвърна Марти. – Просто искам да поговоря.
– Не разговарям с непознати – рече тя рязко, и вратата се затвори.
Марти остана на прага. Няколко мига не мръдна. После тихо, но ясно заговори:
– Работя в завода. Казвам се Марти .Започнах като всички , повярвах че участвам в
нещо важно . Издигнах се до ръководител на производството …после започнаха
въпросите. Без отговор . Започнах да се губя . Разбрах за Лестър. Знам че сте му била
съпруга. Не съм дошъл да ровя в рани. Просто… съм на ръба.
Дълго нищо не се случваше. После – щракване. Бавно, меко. Вратата се отвори.
Очите ѝ вече не бяха студени. Бяха… уморено познаващи.
– Влез – каза тя. – Твоята история вече я знам.
Вътре миришеше на старо дърво, чай и страх. Стаите бяха подредени, но с онзи тип
подреденост, която идва от контрол, не от уют.
Тя седна срещу него. Без кафе. Без жест за удобство. Само поглед, в който се беше
събрало повече мълчание, отколкото живот. Мълчаха известно време. После каза:
– Ти си същият като Лестър.
– Не съм го познавал.
– Познаваш го. В себе си.
– И той в началото вярваше. И той питаше. И накрая… започна да мълчи с празен
поглед. Единственото, което остави… беше това.
Тя стана. Отвори старо чекмедже. Извади плик – сгънат, без надпис. Подаде му го с
трепереща ръка.
– Това беше за мен. Вземи го.
Марти пое плика. Притисна го към гърдите си, сякаш да усети пулса му.
– Благодаря.
– Не ми благодари. Проклятията не се подаряват. Предават се.
И пак настъпи тишина.
– Заводът… – прошепна тя – …се погрижи за децата. Изпратиха ги да учат. Помогнаха
с разходите. Никой не ми каза защо. Но го направиха така, че да разбера: не задавай
повече въпроси.
Очите ѝ се наляха със сълзи, но не плака. Само стоеше срещу него, като човек, който е
преживял не края… а безкрая.
– Има неща, които ако научиш, не можеш да забравиш, Марти. Само внимавай.
Понякога истината не освобождава. Само… отнема покоя.
Марти кимна. Благодари ѝ без думи. После излезе.
На улицата вятърът бе утихнал. Той погледна към плика в ръцете си. В него имаше
думи. Или предупреждение. Или отворена рана.
Той още не знаеше кое от трите.

Глава 14: Осъзнаването

Морето беше неподвижно. Нямаше вълни, нямаше вятър. Само една равна сива
плоскост, преливаща в мъгливо небе.
Марти вървеше бавно по тесния чакълен път, който се спускаше към брега. Слънцето
беше някъде зад облаците, разтворено в здрача, който не знаеше дали е сутрин или
вечер. Светлината беше без цвят.
Седна на камък. Същото място, където някога беше седял и Лестър — ако слуховете са
верни.
Извади плика от вътрешния джоб на якето. Погледна го дълго, без да го отваря.
Имаше странна тежест в него. Нещо, което не можеше да бъде измерено с грамове.
Нещо, което можеше да счупи човек отвътре.
Той вдиша дълбоко. Отвори плика. Извади листа.
Чете.
Първо — бавно. После — по-бързо. После пак спря. Върна се в началото.
Очите му останаха вперени в хартията дълго, дълго след като вече беше прочел всичко.
След това я сгъна внимателно. Не с гняв, не с тревога. С нещо по-лошо — със
смирение. Със съзнание, че вече няма път назад.
Той се изправи. Погледна хоризонта.
Морето още стоеше. Заводът — някъде зад гърба му, далеч, но все още там.
В този момент нямаше вятър. Нямаше птици.
Само един човек, който знаеше нещо, което никой не бива да знае.

Следва продължение ...