Научих че вече има прилични домове за възрастни хора в България.
Преминахме през драма, за която се казва : да не дойде ден да се молите близкият ви да си отиде по-бързо. Но... няма не искам, няма не мога.
Има и друг вариант. Моят опит, единия. (сега се пече втори, ама съдба).
Всъщност не е точно личен опита, защото става дума за роднина на зетя, която няма наследници. Но всичко мина и през мен, дъщеря ми...
Деменция - 8 години. На петата хладилникът вече беше с катинар. Вратите на терасата също. Дом-не открихме нещо, което да ни дава душа да оставим лелята. Уж ахаа-хубаво място, а като си ококорят ония ми ти очи и сърцето се свива. В дом, дори най-прекрасният, тези 8 години вероятно щяха да са 1-2, може и месеци.
Та... жена у дома. През агенция. Жената живееше с лелята. Готви, чисти, пазарува. Член от семейството. Смятам, че имахме късмет с тази жена. Беше истински роднини. Не вярвах, че може да има такива хора, но има. Когато лелята си отиде, миналата година, си казах : дай боже да има такива хора, че ако се наложи да ни гледат.
И е толкова скромна жена. Отделно се даваха пари за пазаруване. Все не искаше много пари. Току каже-е, боб, леща, малко пиленце. Стигна се до там зетя и щерката да пазаруват и да носят храна, за да не се притеснява да готви разнообразно.
Запазихме координатите, дано не се налага, но... човек никога не знае.
Иначе и аз искам да се гръмна ако не се помня
|