Чудъ съ, от шестмесечен ма дадоха на седмична ясла. Мож да звучи странно, но си спомням като ден днешен.
Напикавах се, ама си мислех че не зависи от мен. и онва по страшното, дето си сереш в гащите.
Бяхме в едни дървенни креватчета с решетки. Тялото тежеше, можеш да се обръщаш само, нямаш зъби, но не знаеш че нямаш зъби, знаеш сега. Главата тежи, но ти друго не си виждал. Не можеш да се изправям, но не знаех трябва ли.
Виждаше се размазано, но може би мозъкът не може да отграничи предметите, че не знае какво -какво е. Спяхме, ревахме, и гладувахме. Вече с времето малко възмъжах, и почнах да се изправям на кошарата. Леличките бяха в бели престилки, навъсени, гледаха лошо и крещяха, ние пък ревяхме, миришеше на кисело, на бебешко ако и напикани пелени. Всъщност, после в ШЗОто, мисля че беше по леко. Поне правиш нещо и времето минава. Обаче мисля че сам в седмична ясла почва каляването на психиката, да се осъзнаеш че си сам на тоя свят, и другите са само притурка към изданието.
|