Именно, да, точно това обсъждах днес с психоложката на консултация, че ми предстои солидна доза стрес, с който ще трябва да се науча да се справям.
Липарското как се беше ошашкало...
Лятната ваканция на 2 курс в СУ, от няма и 2 години студентче и требе да се оправя сам, включително с месечната "дажба" финанси тъй щото всичко да му е поне донякъде изрядно "като у дома".
И под влияние на работещи приятели, щото ний сме гадове - месечната издръжка е фиксирана - се емна да кандидатства за работа, те пъ го взеха от раз. И - драми: ама аз като нямам хабер и като никога не съм работил, как ще се справя, кой ще ме търпи, ами ако се проваля, оууууу, няма да го преживея, ама ще умра ей сега от притеснение... тъп съм, за нищо не ставам... въййййй.
След седмица-две - "аааа, всичко е наред, абе как ще е страшно, бе!"
След месец - "ох, мамооооо, работата изобщо не ми е стрес, естествено, че се справям".
След 2-3 месеца, щото други възможности: " Абе как ще напускам, бе! Нито ми тежи, нито ми пречи на другите задължения."
|