чакай да ти разправя аз какви притеснения съм изпитвал - бидейки лицето дарк сайдов от никому неизвестна държавица, притежаващ временна белгийска лична карта, на която с големи букви пише че лицето няма право да работи в белгия, а само да учи в нея, отивам най-нагло да кандидатствам за работа в интернационална софтуерна фирма в столицата на европа

умирах от притеснения, щото и aз (като тебе) вярвах че истината е че нямам право да работя в тази блага държава (по това време още българия не беше дори започнала преговорите за влизане в евросъюза и мен ме третираха наравно с черните от третия свят) - взех назаем сако от един колега в университета, щото аз нямах и не можех да си купя, пък той културист и на мен ръкавите ми дълги, а в кръста ми тясно - и вървя към интервюто и краката си ги усещам гумени, щото очаквам да ми кажат абе ти къде се ръгаш в А група бе, я си виж кво пише с големи букви на личната ти карта, ебаси и наглия тип ...

и всичко в мен крещи, абе я се връщай и не се излагай бе, къде си тръгнал на интервю да ходиш, нали ще ти се изсмеят в лицето, барабар манго с хората ...

еми някакси устисках и не се върнах, там ми се наложи един час да чакам да ми започне интервюто, как го преживях този час ни жив, ни умрял, аз си знам, гледам обстановката, разни добре облечени индивиди се движат с професионално зает вид нагоре - надолу и все си въртя в главата леле мале, кой съм аз, господин никой и къде се опитвам да се намъкна без да имам никакво право

най-накрая секретарката ме извика, имах една дискета в джоба на сакото с това, върху което работех в университета, собственикът на фирмата я сложи в лаптопа си (за онези времена лаптоп беше огромна рядкост), видя какво съм правил и каза утре в девет започваш.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите