Бях на двайсет години и следвах психология. Той беше доцент по психиатрия и специализирал в юнгианска анализа и психотерапия. Водеше няколко лекционни курса, на които сядах на първия ред и попивах всяка негова дума, мисъл и жест.
Бях избрала психологията, за да помагам преди всичко на себе си. Бях толкова чувствителна, ранима и без никакво самочувствие, че просто не можех да живея сред хората. На третата година разбрах, че и психологията няма да ми помогне и я зарязах. Изпаднах в тежка депресия, направих опит за самоубийство. Кратка медикаментозна терапия. Горе-долу влязох в пътя и тогава майка ми ме заведе при него. Когато влязохме в кабинета му, той стана иззад голямото бюро и подаде ръка първо на майка ми, после и на мен. Още помня това ръкостискане. Майка ми ме остави и си тръгна, после твърдеше, че съм влюбена в него . Но аз тогава бях непрекъснато влюбена в различни мъже, за разлика от сега-не мога да се влюбя в никого. Не можех да й обясня,че просто му имам доверие. След това повече не срещнах друг, на когото да имам такова доверие, а може би си внушавам.
В началото само плачех и му се оставях в ръцете като малко дете. Не разбрах как ми даваше да разбера, че не му харесва да съм малко дете и ме караше да се чувствам равностойна на него . Малко по малко спирах с плачливия тон и мрънкането и започвах да говоря за своите планове. Както се казва, терапията беше успешна, вече нямах нужда от него, разделихме се. След още няколко години ми се искаше да му се покажа като ''нормална'' вече жена с образование, работа и семейство, но не го срещнах никъде по пътя си. Сигурно щеше да се зарадва.
Всъщност не помня изобщо какво сме си говорили на сеансите. Просто имах чувството, че заедно пътуваме нанякъде и си говорим.
Той ме позна и направо ме попита за къде пътувам. Казах, че пътувам до село Царева ливада с три цели. Да купя къща, да мина по стари места, където съм била с майка ми и да търся корени от валериана.

Редактирано от vida1929 на 17.09.18 22:16.