Ти винаги ли си умерена, уравновесена, блага и добра? Не твърдя нищо, а те питам.
да, така смятам, че е
единични случаи са когато съм се вбесявала от нещо или реагирала да кажем буйно, което пък не значи, че не отстоявам моите си неща, когато зная, че съм права - помниш как ти разказах за маратонките, за които нито искаха да ми върнат парите, нито да ги сменят с други... като споря е с факти, а не с лични обиди, никога не псувам, не кълна и други в този дух. просто не реагирам така
ето ти примери за прецеденти:
- преди 23 г. бях в северна българия, та там беше уличен и с доказателства 1 представител на фирма, че мами хората и имаше нещо като митинг от събрали се измамени хора
та в отговор на фактите в числа и данни, на онзи му изби пяна на устата
и взе да кълне, нещо, което за мен винаги е било отвратително
една от репликите му беше моят свекър да не види никога повече внука си
както стоях вляво от него, сама не усетих как му отшлевих 1 шамар,
рязко, светкавично и на момента.
той... спря. просто млъкна. можеше да ме съди /свидетели предостатъчно/, не го направи, щото преди това той щеше да е осъден за измамите. но тогава настана тишина и той вече чу много ясно какво му се говори и как ще се излезе от ситуацията...
- няколко пъти преди години съм чупила чинии вкъщи, като се ядосам за нещо, но е било не повече от 3 пъти. даже сама себе си иронизирам за последния път как предвидливо отидох да ги разбия в мивката, за да не се разхвърчат навсякъде стъкълца...
- 1 път съм ударила шамар на детето ми. беше на 4 години и му потече много силно кръв от носа, уплаши се и хем реве, хем почна да се нагълтва с кръв, а свекърва ми, на която бяхме на гости, го миеше на чешмата и му говореше - чакай сега да те измия, недей да плачеш. като виждах как детето се задавя и диша на пресекулки, в устата му имаше кръв, а тя продължава да му говори, го пляснах и той моментално спря да плаче. погледнах го и му казах спокойно, но твърдо - повече никакъв рев, за да можем да се погрижим за теб, изплюй, а така, дишай, изплюй пак, сега ще измием лицето... и това беше. никога повече не е удрян, а беше много разсеяно дете - постоянно губеше дрехи, телефони, раницата си забравяше. не веднъж съм събирала негови неща по пътя ми към работата - закачени на някой храст или оставени на 1 ограда. не съм се гневила, та дори не съм се карала за скъсани и изгубени неща, даже сам беше по едно време казваше в заключение - аз да съм жив и здрав, явно имитирайки моя реплика...

други такива реакции нямам,
но и тези са ми достатъчни, за да зная, че мога да реагирам и така

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите