***
--- АЗ ---

Събудих се, но не исках да прогледна. Щеше ми се да остана завит презглава в гардероба на нощта. Напоследък всичко ми изглеждаше безсмислено. Чувствах се като алфа сперматозоид, току що разбрал, че заедно с всички свои побратими е изстрелян в открития космос, където няма и кьорава яйцеклетка. Абе..., все едно си сънувал, как някой ти краде яйцата или изяжда твоето утре. За какво му е на някого утро без смислено утре... Накрая болката от притисканите насила клепки в очните дъна надделя и станах. Кафе, паста, крем, лосион. Още малко суетня и пак поемаме двамата по същия път.

Край Мак Доналдс - уличен музикант с кларнет. Бях с тапи в ушите и не разбрах веднага дали самотната нейде мелодията е от „Ален мак“; „Осъдени души“ или „Налей ми вино в чаша тънкостенна“… Малко по-надолу, опрял гръб в бордюра на градинката, мъж с ампутирани крака протяга ръка към преминаващите. Всеки продава. Един плюсове, друг минуси. Лошото е, ч никой не купува.

Малко по-късно Щастливец се ракрешя както той си знае и сякаш сочеше с носа си импозантната, белонога настойничка на расова авганка.

Стигаме пешеходната пътека. От другата страна на пресечката е застанала, слаба, скромно облечена, но спретната циганка, с дяволско пламъче в очите и трудни за налучкване години. Някъде между 30 и 60. С нея - един сравнително млад циганин. Мъж, брат любовник, сводник, баща или син. Край тях - деца на всякаква възраст. Едното тика количка с бебе. Може да е нейно. Всички чакаме светофара.

По някое време Щастливец се наежи и стана неконтролируем. Хвърли се насреща и започна да ръмжи и се зъби срещу жената. Скъсих повода и добре че светна зеленото, та преминахме преди да е станал панаир. Но не мина без ексцесии. По едно време Щастливец рязко смени посоката и се хвърли назад. Щеше да ми откъсне рамото. И не спря да ръмжи приглушено. Едва го умирих. Оставих го в майка и продължих за работа. Нататък рутината ме обсеби.
+++

--- Щастливец ---

Беше съмнало, но не бързах да ставам. Какво да правя сам, докато той още натиска глава във възглавницата. Скочих, чак когато мириса на кафе стана нетърпим. Стъпих на пода, разтресох глава за концентрация и усетих че спешно трябва да изляза. Наложи се неколкократно да напомням за присъствието си, иначе кой знае колко щеше да се проточи безсмисленият утринен ритуал в банята.

Край детския ресторант, който вонеше на мононатриевия глутамат, палмово олио и урина с кислол, някакъв просяк свиреше с грешки тъжна мелодия. Миришеше на евтина бира и отчаяние. Няколко крачки по-долу върху мръсно парче велпапе бе проснат сакат мъж и също просеше. Хмм – казах си на ум, един с дарба, друг с недъг. Изкарат по нещо от и себе си, и от другите. И миризмата им, и тя почти еднаква…

Ето я зебрата. Не е истинска де, знам. Истинската мирише на магаре. Преди, когато още ме пускаха в зоо-къта съм виждал. После сложиха една картинка „със задраскано“ и вече не ме вземаха вътре.

После срещаме афганска хрътка, разхождаше някаква нафукана мацка. Тогава не се стърпях и му казах на моя:

- Опичай си акъла пич! Гледай я! Хубаво я виж! Ако ти е къс ума, ще са ти дълги краката!!!

На отсрещния тротоар чака цяла тумба ла лайка. Само дето циганката не пуши с лула. Стори ми се нещо позната и се втренчих в нея. Попитах:
- Коя си ти?
- Не ме ли позна? Аз съм майка България
- Глупости – казвам и си показвам кучешките зъби – тя е бяла и червена, като ей-тез мартеници.
- Е и аз бях такава някога.
- А къде са ти децата.
- Само тези ми останаха. Другите заминаха.
- Глупости, хрррр. Моите хора са си тук и техните деца също.
- Останаха само неспособни, сбърканите, глангури и баламурници.
- Ей сега ти разказах игрите, ХРРРР, Арррр,…

Скъсах ремъка и я подгоних. Тя бяга, аз я гоня. Тя бяга, аз я гоня… Най-накрая стигна до дупката си и се скри. А току – пак се стъмнило. Спотаих се пред бърлогата и заКаЧах. В това време тя се успокои и почна да си нарежда:
- Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше Хапльо?
- Беж, Хитрушо, да бягаме, беж, Хитруше, да бягаме!
- Милите какини те. Кака ще Ви купи Маноло Бланик. Ами вие, очички, как викахте?
- И ние тъй викахме: „Беж, Хитрушке, да бягаме, беж, Хитрушке, да бягаме!“
- Милите какини, кака ще Ви купи Бърбъри с рогова рамка тартан. А вие, ушички, как викахте?
- И ние викахме: „Беж, Хитрушке, да бягаме!“
- Мили какини ушички, кака ще им купи слушалки Денон. Ами ти опашко, как викаше?
- Дръж, Лъки, Хитруша за опашката, дръж, Хепи, Хитруша за опашката.
- ТЪЙ ЛИ???!!!! Чакай да те дам на Щастливец! — и Хитруша си подаде опашката.

Захапах я аз тогава и затеглих. Тя се дърпа навътре, аз навън. Тя навътре, аз навън. Най-после я издърпах и — скок отгоре й. Щях да й разкъсам кожухчето, но тя обеща да се промени и я изоставих...
+++


--- АЗ ---

Тръгнах последен от офиса, активирах алармата и превъртях код-кия. Странно, но сякаш изведнъж бях получил просветление. Прогледнах. Вървях си най хулиганската по велоалеята и ми се струваше, че всички женски, следващи прясно маркираният в жълто, както семафорната светлина „ВНИМАНИЕ“ пунктир, са кораби, полюшващи корпусите си, примамливо из пустинята на моряшката ми душа. Мили камили. Катери сред пусти кратери. Следвах тези примамливо поклащащи се бедра и извивки до сами входа на блока, където по-рано тази сутрин бях оставил Щастливец.

- Какво си се налихил, като киндили Велчо? – посреща ме старата на прага.
- Леко ми е на сърцето. Предложиха ми работа на острова.
- Кой остров?
- На мъглите.
- На Авалон, така наречения Албион? И...
- Отказах, казах им, че майка ми навремето ми е хвърлила пъпа в морето.
- Аха,... а разумна прична някаква имаше ли? Каква заплата ти предложиха?
- Пет пъти сегашната + квартира.
- Не знам какво да кажа. В България останахте само...
- Нищо не казвай!
- Ако е заради мен – не ме мисли. Аз съм на старото яре майка му. Пък дали не беше муле. Забравям ги тез вече. Айде! Взимай си куцоя и до утре! И откъде го е намерил тоз парцал – не знам, но не ми позволи да го извадя от пастушингса му.

Гледам, Щастливец стиска между зъбите си шалчето на мургавата жена от кресливото малцинство, дето я мярнахме сутринта. Сигурно, го е изтървала, а той го е отмъкнал докато ме финтира и се разминавахме, поразниникът му с поразник. Нещо не я хареса. Кучешка работа. Можеш ли го разбра. Връчва ми съдрания шал от изкуствена коприна, все едно трофей, или скалп на индиански вожд, Толкова беше горд. Погалих го, почесах го между ушичките и му викам. Лъки, лъки, ако беше толкова умен, колкото щур, щях да съм те кръстил Цвайщайн. Ама да ти кажа, аз акъл не ща. Любов ми даваш достатъчно... Мда. Такива работи. И като ми текна оттогава един късмет. Lucky me - дето се казва.
+++

Щастливец (сънува)

А на пролет, косенцата отново си снесли яйчица. И се излюпили още пиленца. Някои излетяли по широкия бял свят да си опитат щастието, други останали тук. Защото техният верен Късмет бил тук.



прав или изправян