Аз да започна първа.
Беше 2006 година.
Бях в отпуск. Голяма част от страховитите събития се случват или когато съм била в отпуск или около рождения ми ден. Като написах това прецених, че най-лошият ми ден в живота е бил 12.
Не беше 12, а 7 юли.
Реших да заведа сина на Леденика. В интерес на истината въпреки, че съм ходила не бях влизала в пещерата. Разгледахме я и излязох ме да поседнем в близкото кафе. Там чух, че предходния ден е имало еко пътека.
Живея наблизо до подножието на планината и често се разхождахме там със сина. Не можеш да се качиш на един от върховете и да не се разходиш.синът ми обожаваше тези разходки.
Тръгнахме по пътеката, но сина се отклони малко и земята тръгна. Никога не съм виждала такава черна земя! Скочих след него. Колко време падахме не зная, но накрая се спряхме под една скала. Синът беше с разбит нос и добре ожулен. За щастие нищо сериозно. Аз бях малко по-добре. Поне така си мисля въпреки вида ми. За щасие спрях кръвта, намерих и едната му обувка, но движението нагоре беше невъзможно. Надоле беше сипей. Малко успокоена, че сме живи тръгнах надолу. Беше невъзможно да се върви затова се свличах по гъз с детето в полата ми. Всъщност бях по дънки които накрая бяха станали като модата преди няколко години.
Интересно защо града оставаше от дясната ми страна. Около два часа се движихме така и стигнахме до отвесна скала. Малко преди това сина ми ме дръпна, но на там ми се струваше по-невъзможно. Бях изтощена, седнах и малко се успокоих. Все пак виждах града и нещо като село въпреки, че странно беше от другата страна. Помислих малко и казах на сина ”добре, ти водиш. Къде искаше да минем?” Изведе ме.
Това беше един от най-щастливите ми мигове в живота защото разбрах, че има инстинкт за самосъхранение и добра ориентация.
Надолу по пътеката тичаше и зави на дясно към града. На там живехме ние. Появи се жена която си прибираше козите от паша. Попитах я, кое е това село отпред. Бистрец беше отговорът. Планината ни беше прехвърлила през билото.
Станах суеверна. Просто не тръгвах на някъде ако не е наложително ако сина ми не иска.
В понеделник се видяхме с моята приятелка, а тя ми каза ”как си могла да скочиш? Ако беше загинала кой щеше да извика помощ за детето”. Гледах я слисано въпреки, че има логика, но логиката при такива случаи не върви. Замислих се, че нито една мисъл не успя да се зароди в главата ми. Толкова бързо скочих, че никакво чувство , а камо ли расъждение да може да се породи.
На това му казват майчин инстинкт и за мен е по-силен от инстинкта за самосъхранение. Поне за мен.

”Понякога плащаме най-скъпо за безплатните неща.\"Алберт Айнщайн