... много ми се иска да вярвам,че го има... направо се изкушавам понякога да вярвам дори и да не се замислям...по много причини ми се иска да е така... може би, за да преодолея трудните загуби на едни от най-любимите ми хора... идеята, че може би ме гледат понякога, че може би ще се срещнем някъде във вселенските огромни пространства ми дава сили и енергия, ... но боя се, че това е поредното самозалъгващо се самоуспокоение и просто трябва да се стегна и да продължа... имам и подобно преживяваНе, но все пак не забравям, че съм си непоправима фантазьорка, доста непрагматична междувпрочем...

... та, на 12г.в болница, уж обикновен епидемичен хепатит, апък получавах вечер по едно и също време някакви кризи, със силни болки в корема, които купираха с някакви прахчета и в крайна сметка заспивах дълбоко... последната беше много страшна, плаках от болка и после някак съм заспала... толкова дълбоко, че сънувам, че се разхождам в една гора... красива с огромни дървета с огромни зелени корони и свеж, леко хладен и невероятен упойващ аромат... аз вървя по пътека между дърветата, сумрачно е , тъмно... но в далечината иззад короните на дърветата се вижда светлинка... и колкото повече вървя напред по пътеката толкова аромата ме упоява и светлината идва по близо и тялото ми е леко и подвижно... и... в един момент всичко се преобърна, картината пред очите ми започна да се движи по бързо, короните на дърветата се сляха, стъблата им също и обраьуваха една кафява и една зелена линии... зениците ми се свиха от неприятното усещане породено отбързото движе ие на картината пред мен, все едно бях на кино и лентата се беше скъсала, а оператора не я е забелязал... в един момент виждам една муцуна надвесена над мен вперила очи в лицето ми.. когато се дръпна назад виждайки,че съм се събудила и ухилено леко скъсявайки дистанцията шеговито попита, Как си, Сладунке, как е адаша?... кой адаш,какво става не разбирам... абе, свети Петър, бе, адаша ми, преди малко се върна оттам, ма не казваш как е... беше много хубаво, миришеше на борова гора... и после, попита Д-р Петър, нетърпеливо... ами, нищо събудих се и видях лицето Ви вторачено в мен... ок, каза за пореден път, ухиления като пъпеш доктор П., не ми се сърди много, моля... аз почти нищо не направих, ти сама се върна... и доволно ухилен с леко подскача походка, смешна за преклонната му възраст излезе от стаята... по късно,разбрах поводът му за радост...беше ме държал здраво в ръце, за да не ми озволи да стигна до светлината... никога на уточних за себе си, какви чувства изпитвам към него... дали го мразя или съм благодарна за това,което направи тогава... радвах се, че не съм повече там... и забравих всичко свързано с него... беше груб човек... но голям лекар, добавяше майка ми, с благодарност, че е спасил детето и, но това ми напомняше винаги, сълзите на баща ми като видя безформената ми подпухнала фигура... та, така започна, новият ми живот, според доктор П.,който зарадван от успеха с подобрения показател„ детска смъртност ” ,шегувайки се в неповторимия си стил, аз съм онази с косата, отвори ми, щото така или иначе ще вляза , мъдро заключи при изписването ми: абе, уплашила си ти адаша нещо и затова те е пуснал да се върнеш обратно... така и не разбрах какво точно казваШе с тези думи... а майка ми втрещена го попита, защо говорите така на 12годишно момиченце...

Авторът на Илиадата е или Омир, или ако не е Омир, е някой друг със същото име.