|
Въображението ми дописва в картинката липсващите във вица паузи, жестове, мимики и сгъстяваща се емо-атмосфера в описанието от вица. Иначе, смешното е в абсурда, че ние жените понякога сме склонни/присъстващите разбира се сме изключение/ да си противоречим в едно изречение, и да спорим ожесточено със себе си, което пък може да стане обект на психиатрична помощ
моля, моля! Отде накъде пък присъстващите ще правят изключение!
У дома съпружето обичайно е в ролята на пукала, стигне ли се до задаване и отговаряне на въпроси - Аз съм тази, която се поти и за двамата. От което не следва, че не ми е пределно ясно защо ТОЙ отговаря неправилно.
Пък после се прай на умряла лисица "абе какво и става на жената, сама си приказва вече?"
по-скоро съм наблюдавала хора, които си мислят, че проявяват чувство за хумор, което никой не го разбира, което ми говори, че колкото и да е разностранно и широко понятие има някакви общоприети критерии и норми
Е, та общоприетите критерии са прости - разсмееш ли някого, значи е смешно.
хм.., ако е така можем ли когато мислите ни са пълни с грижи да ни е супер смешно.., обратното сякаш е по възможно, тогава несгодите могат да не изглеждат толкова страшни..,
Мислите ти не са пълни с грижи, емоциите ти са. Мислата е като компютър, мели информация. На мен може да ми е суперсмешно секунди, след като мозъкът ми е получил и смлял съобщенията: "ако до 2 дни не платите 300 лева за ток, ви го спираме", "Алисо, нямаш 300 лева". Ако съм на емоционална вълна "сега ми е кеф", изобщо няма да се угрижа. Даже и в следващите 2 дни, докато измислям решения за спешно изнамиране на 300 лева. Но, ако съм притеснена, уплашена, ядосана, разстроена - изброявам емоционални състояния - тогава и смешките не са ми смешни, нито ми е смешно да се погледна отстрани. Когато тези емоции отминат, мога да се посмея и на себе си, и на други смешки.
|
Re: из нета [re: repose]
