"В момента си мислиш, че те са в такова здравословно състояние, че няма да могат да се справят без теб. Обаче, не познаваш и не си даваш сметка за съпротивителните сили, резерви и възможности, които човек мобилизира, когато се види принуден да се погрижи сам за себе си. В края на краищата, време е, те да потърсят тези резерви за справяне със ситиацията и без теб. Така хем ще разберат, че могат и сами да се спрявят, хем ще осъзнаят твоето значение за тях и какво са загубили. Задай си въпросът, какво биха правили без теб? Едва ли щяха да умрат... Следователно винаги има повече от един изход и повече от една възможност!"

Сериозно ли го препоръчваш това на човек, който се грижи са собствените си майка и сестра, които отгоре на всичко са инвалиди първа група, в зряла възраст?
Не мислиш ли, че самоизмъчването и усещането за неблагодарно дете няма да вземе превес над някакъв/честно казано направо жесток/ урок по самостоятелност с неизвестен резултат.
Сигурно някой някого е пренебрегнал, сигурно някой някъде се чувства ощетен. Сигурно някой е здрав и други имат нужда от него. Прошката е въпрос на осъзнаване и личен избор. Мисля, че щом едва сега тези мисли започват да се вербализират значи отношенията помежду им са твърде добре оформени. В този смисъл всяка промяна на статуквото би рефлектирала върху питащия. Въпросът тук, поне според мен, е - кое е по-важно, моите усещания на недооценено дете или благополучието на майка и сестра.
Принципно си права и думите ти са верни, но може би точно в този случай няма да свършат необходимото.
В крайна сметка, кой би оставил майка си да се мъчи и учи нови уроци на залеза на живота си?

единак, в синьо.