Е хубаво де, ама как го изграждаш този собствен еталон?
Трудно, бавно и постепенно. Хич не можеш да вземаш по 2-3 стъпала наведнъж.

ще си правя само каквото на мене ми е кеф....
Е, къде се отнесе към "правенето" и общественополезния труд?
Мнооого преди да стигнеш до "правене на кефа или задължението" и съвсем независимо от тях, има едни неизбежни моменти на размишление, на честни въпроси към себе си и честни отговори.
Нинам, терапевтът ти не те ли учи как да разговаряш със себе си? Това, да знаеш кой си и да се приемеш, никак не пречи на кефовете и на работата. Просто кефовете стават малко по-различни, на задълженията си гледаш по друг начин, на себе си по още по-друг, а купищата терзания и страхове не изчезват, но добиват вид на тунел, пълен с безразборно нахвърляни вещи. Вместо непроходимо срутване, виждаш в купчината всяка вещ, разпознаваш нейното предназначение и по-чевръсто я пренасяш на мястото и - там, където е полезна да ти служи.

Някъде в този омагьосан кръг трябва да има вратичка за измъкване, обаче къде е тя?
Ами там, където пробвах да ти обясня. Уф, тая работа е малко като "твоята" къща с комина. Години наред виждаш само монолитна сграда, докато неочаквано започваш да забелязваш и оценяваш детайла. Ся, ако ме питаш как се получава - не знам. При мен на принципа проба-грешка, въртяне в кръг, забиване по слепи ръкави на лабиринта, амбициозно търсене на отговори - колкото по-амбициозно, толкова повече се крият, тяхната кожа, пък накрая май едно "майната му, ще правя това, което АЗ смятам, че трябва, пък да става, каквото ще" като че ли върши работа. Това, дето е "става, каквото ще" не винаги е особено приятно - розови облаци, Вселенска любов и кеф на пълен корем с мръсна газ

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите