|
Отново ме наваде на много мисли, личи че имаш доста си чел.
Фром форулира 5 ексистенциални потребности на човека, един от които е вкоренеността.
"Вкорененост — Фром казва, че всеки човек, чувствайки своята отделеност, има нужда да намери нови връзки с ближните си: „Без здрави емоционални връзки със света той би страдал от пълна самотност и изгубеност.[8]“ Отговорите на тази потребност могат да бъдат в това „да ги обича, което изисква наличието на независимост и продуктивност или — ако чувството му за свобода не е развито — може да се отнася към другите чрез симбиоза, т. е. като става част от тях или като ги прави част от себе си."
Но възможно ли е човек да бъде истински свободен, и дали често не избираме бягството от свободата, като по-лесния начин за съществуване? Част от отговорите на тези въпроси намерих в книгата на Ерих Фром – „Бягство от свободата”, написана преди 65 години.
Да бъдеш свободен, означава да не мислиш действието си като само индивидуално, но и като универсално. Когато с поведението си утвърждаваме определени ценности, ние всъщност защитаваме онова, което разбираме като валидно за всички.
Затова изглежда много по-лесно и безболезнено да се съобразяваме с общоприетите норми, с общественото мнение. Това е страх от отговорността, която поемаме, ако действаме различно от другите хора, защото тогава и вината е единствено наша. И обратното – ако правим нещо, не съобразно собственото си убеждение, а само защото така е прието, това означава неувереност във всеобщия смисъл на акта. Такова поведение и действие не е истински свободно.
Истински свободното действие задължава, то е отговорно поведение. А отговорността от последствията на избора се понася трудно от хората. В повечето случаи човек иска да действа невинно, т.е. така, че вината за неуспеха на действията да не бъде негова. Това е следствие от старата християнска доктрина, че за всяко действие ще има възмездие. Само в общите действия човек не е напълно отговорен, т.е. може да прехвърли вината на други.
Бягството от свободата е отказ от личен избор. Ерих Фром за първи път анализира причините за това бягство. Той вижда корените на бягството от свободата в създаденото усещане у хората, че не могат да влияят на социалните процеси, което подтиква някои от тях да се страхуват от собствените си дела и да не поемат отговорността на личния избор.
Бягството от свободата има много форми. Най-често срещаната е конформизмът. Това е безкритично съгласие с другите. Бягството от свободата е митично, неосъзнато – то е приемане без размисъл на това, което другите вършат. То е следване на общоприетото, на общественото мнение и традиции, то е безпрекословно подчинение, съзнателно самоподчиняване на обществото. Бягството от свободата е адаптиране към стереотипите на действие на другите, превръщане на индивида в тяхно отражение, загуба на личността. То е непрестанно сравнение с това, което е общо дело и никога различаване от него.
Бягайки от свободния си избор, хората стават еднакви, т.е. средностатистически хора. Те не действат автономно, а по-скоро автоматично, тъй както се действа в обществото по принцип. Отбягването на свободата е отказ на личността от себе си, обричане й на безличност. Бягайки от свободата, хората съзнателно се превръщат в абстрактни същества, същества без индивидуалност. Те не искат да се отличават от множеството. Несвободният човек е незабележим.
Поради липса на собствени решения, бягащите от свободата следват обществените норми механично. Поведението им наподобява това на автоматите, чиято програма е предварително зададена. Това е поведение без риск и отговорност. Отговорността за делата се прехвърля на държавата, институциите, обществената система, родителите, лидерите и т.н. Такова подчинение, според традициите на психоанализата, е характерно за мазохизма, самоунижението и потъпкването на Аз. Бягството от свободата е такъв мазохистки акт. То е доброволно отдаване на себе си на властта на други хора, институции и т.н.
Фром тъжно констатира, че изказаната още от Хегел максима, че “Истината на властта е робството” е справедлива. Защото, ако и да е вярно, че робството е насилие, то и без робска нагласа няма властници.
Бягството от свободата не само поражда хора послушници, конформисти. То култивира пасивни, апатични и лишени от инициативност хора. Бягайки от свободата си, човек се превръща в играчка в стихийния ход на събитията, т.е. сам се предоставя на съдбата.
И обратното – цялостната, единна по своята същност личност изразява свободата си чрез спонтанна активност.
Става въпрос за спонтанност в такива важни области като проява на чувствата, свобода и спонтанност в интелектуалната сфера, неподправеност при формиране и изразяване на желанията - свободно целеполагане, спонтанна дейност.
Основната теза в книгата на Ерих Фром е, че свободата е двузначна. От една страна, личността, освободена от традиционните авторитети, се оказва изолирана и безсилна, превърнала се е в «инструмент за постигане на несвойствени цели», отчуждена от себе си и от другите. Позитивната свободна личност, от друга страна, се идентифицира с пълната реализация на собствените си възможности и със способността си да живее активно и спонтанно.
Човек никога не е напълно свободен. По логиката на собствената си динамика свободата винаги може да премине в собствената си противоположност. Както самият Фром пише: «Победата на свободата е единствено възможна, ако демокрацията се развие в общество, където личността, нейноят растеж и щастие са цел и смисъл на системата, където животът няма нужда да намира оправдание в успех или в нещо друго, а личността не е подчинена на някаква външна сила или манипулирана от нея, независимо дали е държава или икономически механизъм.»
Междувпрочем руският психолог Николай Бердяев изказва подобно твърдение за връзката между масата и слабата личност: ": Главни признаци за принадлежност към масата са слаба изразеност на личността, липса на лична оригиналност, склонност да се смесваш с количествената сила в дадения момент, необикновена способност да се влияеш, да подражаваш, да повтаряш. Човек с такива свойства е човек-маса, независимо към коя класа принадлежи. Льобон основателно отбелязва, че масата може да бъде по-великодушна и жертвена от отделния индивид, както и по-жестока и безпощадна. Това се вижда във въстанията и демонстрациите, в революциите и контрареволюциите, в религиозните движения. Масите са лесно възбудими, но те са по-скоро консервативни, отколкото революционни. "Народът" не е "маса", той има качествено определение, свързано с неговия труд, с религиозните му вярвания, с пластичните форми на неговото съществуване. Бунтът на масите е нахлуване на огромно количество хора, у които личността не е изразена, липсват им качествени показатели, а притежават голяма възбудимост и психическа готовност да станат роби. Това създава криза на цивилизацията. Масата присвоява техническата цивилизация, охотно я ползва, но много трудно усвоява духовна култура. - "За робството и свободата на човека"
Подобна теза изказва и Юнг в "Колективното несъзнавано".
Може би най-относително свободни хора са тези, които странят от масите и не се съобразяват с обществените нагласи, независимо, че са отхвърляни или малтретирани от обществото, просто, защото са различни. Свободата все пак не е самоцел, тя е някакво състояние на духа, която обаче винаги носи противопоставяне с колективното несъзнавано. В този облик тя губи своя смисъл, защото се превръща в преследвана от обществото или поне има обществено противопоставяне, което води до напрягане на индивида и стремеж към бягство.
"И затова мисленето е свобода..."
Според мене мисленето е всичко - и свобода и робство и живот.
|
Re: Въпрос на [нестандартно]мислене [re: Nerv]
