Аз не съм депресирана и не се оправдавам с това. Просто съм злобна, ето, понеже всичко целеше точно да стигнем до този извод, казах го, темата е изчерпана.
Гледам, и някакви постове си си правила труда да ми търсиш и вадиш, абе вие, хора, явно съвсем сте без работа.
Да, не съм нито интелигентна, нито добра и загрижена за обществото като вас. Егоист съм. Дразня се от тези, които са повече от мен, като интелект, възпитание, външен вид и морална извисеност. Но хората са различни. Сега какво, да взема да се застрелям ли? Боклук съм и като боклук ще си живея, така са ме направили, колкото и на някого да не се харесвам.
А всичко това ми напомня как преди мнооого години се събираха около мен и ме унижаваха и заплюваха, а аз нямаше как да им кажа нищо. Бях едно мекотело, и сега съм. Дори тия, дето ги смятах за приятелки, и те ме унижаваха. Сега пак се чувствам така, ама си го заслужавам, нали? А тогава нищо на никого не бях направила. Те бяха красивите, харесваните, готините, аз бях задръстения боклук. Мразех се, чувствах се смачкана, излишна, грозна, смотана, прибирах се вкъщи и ревях на нашите, а те се чудеха какво да ме правят. Години наред. Нямах приятелки, гаджета, нищо, нищо. В 11-ти клас ме лекуваха в психиатрия. С по една шепа лекарства всеки ден. И то защото се нуждаех от любов, нещо толкова простичко. Пубертетът беше ад, гладувах, самоизмъчвах се, носех грозни дрехи нарочно, лишавах се от неща, които обичам, защото смятах, че не ги заслужавам или някой/нещо ще ме накаже. Влюбвах се безпаметно, а получавах само подигравки.
Майка ми се намъчи покрай мен. На баща ми никога не му е пукало, все едно го нямаше.

Хайде със здраве, оставям ви да си говорите добронамерено и без злобни подмятания. Надявам се, че изясних поне малко защо съм така. Не очаквам съчувствие, нито го искам. Нямам оправдание за нищо, знам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от abcd1234 на 24.04.13 22:03.