Вероятно всеки от нас в някакъв момент си е помислял, дали някой ще пролее искрена сълза за него, когато умре.

Мисля, че средно статистически, средностатистическите хора получаваме едно и също:

- един-двама човека (съпруг/а, дете, родител) ще страдат дълго време и ще им е мъчно до края на живота им

- на няколко най-близки роднини (3-6) или приятели (1-2) ще им бъде много мъчно на погребението и от време на време ще си спомнят за починалия с тъга

- на десетина до двайсет, по-далечни роднини, приятели, колеги ще им стане мъчно на погребението и след година ще отчитат загубата просто като факт - тъжен, но нормална част от живота

- за останалите това ще бъде новина-еднодневка, една идея по-интригуваща от случайна катастрофа с трима загинали младежи.

Всичко това, ако си в активна възраст - 30-60. Под и над тази възраст горните реакции леко се усилват, съответно отслабват.

Аз съм на 55. Задавял съм се от мъка за двама човека - баба ми, която почина на 87 и д-р Новачков - гинеколог, когото познавам само задочно, покрай раждането на сина ми.

На погребението на баща си не можах да пролея и една сълза.

Много пъти съм си мислил да кажа на жена ми да не се обажда за погребението ми на повече от 3-4 приятели и на нито един от стотиците ми бивши и сегашни колеги (роднините, които биха били в състояние да ме изпратят са трима-четирима). Освен това ми се иска да бъда заровен в старото троянско гробище, в гроба на баба ми, а не погребан или кремиран в София. После се отказвам, защото какво право имам когато на мен ще ми е все едно какво се случва да я затормозявам с някакви прищевки - да направи, каквото намери за добре.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите