|
В отговор на:
страха от изоставяне всеки път, когато се разделяме - в смисъл казваме си довиждане сред среща - с приятеля ми,...
се сетих за нещо:
***
Той си отиваше, а тя не искаше да се разделят. Усещането бе мъчително и осезаемо като физическа болка. Не можеше да понесе отсъствието му, макар и само за една нощ. Слънцето сладострастно пропадаше отвъд хоризонта на безкрайни грехове, сред приглушени стонове, облачен прашец и трепетна отмала. Сумракът дебнеше, твърдо решен да обладае всичко. Забележимо и скрито.
Тя плъзна нервни пръсти по девиаторния ключ. Повечето не умеят да губят. Не понасят дори кратки раздели. Изпитват смъртен страх. Неясната тревожност и неистовият глад са нещо крайно изтощително.
Беше се вкопчила в спомените и това й пречеше да отблъсне носталгията. Момичето погребваше с разсеян поглед гаснещия ден. Потръпна зиморничаво. Единствената наметка, с която разполагаше, бе старата й сиво-бяла паника, изплетена от мъгли в неувереното подсъзнание.
Сякаш нещо важно за нея, безвъзвратно си отиваше. Мислите й препускаха без особена надежда за опитомяване. Изкуственото осветление, си бе нещо компромисно. Слънчевата енергия, също е несъвършена и често от ден до пладне, но нищо не можеше да я помрачи за дълго, поне в обозримо бъдеще. Освен собствените ни страхове.
Хората не понасят загубите дори когато са естествени и очаквани. Хитруват. Вярват си например, че са измислили как да удължат деня. Макар да знаят колко бледа е имитацията. То ясно, че светлината не може да се консервира. По-скоро е скътана идеята за нещо истинско. И не че кой знае какво има да се прави по мръкнало, което налага взиране. Нещо, което да не може да се свърши, като хората без гледане. Нали понякога дори - сами затваряме очи. И денем, и нощем. Прималели от желание. Умишлено, всячески, мъчейки се да удължим мига. Особено секундите, които сладостно и безпаметно отнемат болката и носят пък било й само временно облекчение.
И често безнадеждно се вкопчваме във всичко, което сме докоснали дори бегло със сетивата си. Мимолетен допир може да породи илюзия за нещо безценно, неземно красиво. А после няма отърване. Искаме още, без да пускаме вече уловеното. Поникват ни невидими, безбройни пипалца, с които се захващаме, като удавник за сламка. Като смъртник за живот. А истината е, че самите ние сме впримчени.
И бързо, безнадеждно се оплитаме в коварната Мрежа.
Хората. Във всичко се вкопчват и почва идеална за зависимост и страх са.
Някъде далеч на запад, феноменално зелен лъч, се огъна ядно и в агония. Плътна завеса от мрак, завист и алчност се спусна театрално над пристрастения свят.
---
Ние стискахме палци, а ти какво направи?
Прав или изправян.
|
Залез [re: Poзмapия]
