Самота или самотност?


Самотата.
Може би най-изначалното чувство, което събира в себе си всички състояния – тъга, болка, празнота, гняв, безсилие. Самота. Самото й име кънти...

Сама по себе си самотата е най-нормалното чувство в нас – раждаме се, живеем и умираме сами. И единствения човек, с когото прекарваме целия си живот сме самите ние. И това е прекрасно, защото ни дава шанс да опознаем и споделим себе си с хората, които сме избрали.
Пример за това са животните - еталон за психично здраве. Когато им се яде – ядат, когато им се спи – спят, когато имат нужда от ласки – си го поискват. Затова и не страдат от стрес или депресии. Няма животно, което да не може да остане само. Но как това най-естествено състояние ни е довело до там да се стараем да го избягваме с цената на всичко?
Има много начини да се „справим” със самотата. Обграждаме се с приятели, живеем динамичен живот, отдаваме се на алкохол, работа, сексуални авантюри, екстремни преживявания, настървен социален живот... Често дори и не осъзнаваме причината поради която вършим всичко това. Само по себе си всяко нещо може да бъде сламката на спасението. Разликата е само в това, че понякога осъзнаваме бягството си, друг път не. Можем да изживеем целия си живот съпротивлявайки се на срамното чувство.. да си сам. Това, обаче не винаги означава самотен.
В обществото ни цари неписан закон, че самотния човек е нещастен човек, неприемлив, нежелан, дори скучен. Истината е, че колкото по-динамичен външен живот живеем, толкова по-„застинал” е вътрешния ни. И обратно. Някой, който изглежда активен, с неизчерпаема енегрия и вечно пълна програма, може да се окаже духовно много по изостанал от тихия и вглъбен в себе си човек, който на пръв поглед не върши нищо.
Това обаче е само привидно, защото когато човек е способен да остане сам със себе си, когато е способен да се изправи сам срещу своите страхове и тревоги е много по-устойчив и на външните такива.
Никой не казва, че това е лесно, разбира се. В такъв момент можем да изпитваме и гняв, и ревност, и страх, тревога, паника дори... Тогава единственото, което искаш е да избягаш. От себе си. Без значение къде и с кого. И как. Понякога дори с цената на живота си. Но знаещ, че нищо външно няма да запълни празнотата ни, защото тя е състояние на духа.
Тук именно е времето, в което сме най-уязвими пред капана на заместителите в живота ни. И няма никакво знаечние дали ще е бурен нощен живот, алкохол, зависимости или просто нещо, което ни избави от нас самите.
А истинското облекчение идва именно от приемането на причината. Самотата е зова на душата да се срещнем със себе си. Докато се опитваме да „заглушим” вътрешния си глас, той ще преминава във вик, а после и в удар...
И колкото по-бързо бягаме, толкова по-бързо ни застига.
Обикновено има причина, за да се появи в точно в този момент от живота ни и се иска смелост да останеш. Иска се дори нещо повече от това - отчаяние, безсилие, празнота - с други думи състояние, в което вече няма какво да губиш и си готов да се среща със себе си, защото когато душата ни е капнала от изкувствени спасения си готов на всичко.
Парадоксът е, че колкото повече бягаме от тишината в себе си, толкова повече нужда имаме от нея.
Първата стъпка е да се опитаме да наблюдаваме себе си. Точно в онези моменти, когато всичко в теб крещи „бягай”. Да осъзнаем как бавно чувството завладява ума и тялото ни. И в този точно момент да помним, че няма човек, който да не изпитва това.
Самотата плаши най-вече тогава, когато все още не сме оставали достатъчно дълго с нея. Когато останем сами със себе си само тогава можем да бъдем истински и с някой друг човек. Тогава и любимите ни занимания ще ни носят удовле-творение, а не тягостна празнина.
Самата същност на това чувство е да ни носи спокойствие. Усамотение, себепознание. Това в безценния шанс, който живота ни предоставя за да преосмислим мечтите и ценностите си, да преоткрием хармонията вътре в нас.
Защото външния свят не е нищо друго освен едно огледало...