Re: Смърт на родител / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Знаеш ли, притесняват ме някои твои мисли както в заглавната тема, така и в този отговор. Според мен забиваш в чувство за вина. И то много изкривена представа за вина, някаква религиозно-спиритична, не знам как да го нарека.
Ти винаги ли така си била, в смисъл разсъждавала си в понятия "на небето", сънуването като контакт с мъртвите?
Имам го предвид, защото да, възможно е да има небе в този смисъл. Нямам как да го отрека, но по принцип у човек винаги има едно съмнение. Или поне дори да е силна вярата, го разпознава като вяра. А ми се струва, че ти не го възприемаш по този начин. Как мислиш, имам ли причина да го мисля това?
В този смисъл не знам как да ти обясня, че според мен това, че не си сънувала майка си не значи, че тя ти е сърдита. Разбира се, когато има неизяснени неща, когато е липсвало сбогуване, мозъкът на човек му помага, често чрез сън да случи това, което не е успял и да му олекне...
Колкото до емоциите не знам доколко ти липсват чак, но със сигурност това, че си забила във всякакви мисли ги потиска допълнително. Защото човек като мисли и той притъпява емоцията.
Принципно ако искаш мога да ти дам пример със себе си. Мен ми е най-мъчно, ако някой е болен, страда, умира... не толкова когато това приключи. Но спомените идват понякога, прокрадват се и тогава всъщност изживяваш случилото се. Може да не е от депресията, може да е от шока - не си очаквала това да се случи точно сега и още не можеш да го осъзнаеш. Това със сънищата мога и така да го изтълкувам - като отричане - първата фаза на на справянето с тежка загуба. Ти очакваш отново да я видиш, дори в сън. Убедена си, че е на небето и всичко вижда и знае. Може би си мислиш, че ако скърбиш достатъчно, тя ще ти прости, ще ти се яви поне на сън... което пък е преговаряне... също една от фазите. Така че не мисли, че това, което преживяваш е ненормално или не достатъчно силно - напротив. Ти се измъчваш сама себе си и това се вижда много силно, повярвай ми. Може би имаш гняв към себе си, може и към нея замаскиран зад това, че не ти се явява, че не ти прощава... а то няма какво да ти прости. Ще дойде и моментът на отчаянието, депресията, плачът... ще дойде, наистина. И едва след това ще приемеш факта, че нея вече я няма. И че няма да я видиш повече, да чуеш гласа, да я прегърнеш, да ти даде това всичко за теб, на което казваш, че винаги е била готова... Няма да се случи отново. Но в спомените ти, в кръвта ти пулсира и нейният живот и всичко, което ти е дала. И в този смисъл винаги ще е с теб. А някой ден кой знае - може отново да се срещнете на небето. Нали в това вярваш. За теб може да е дълго това време, но за нея би било един миг. А и мислиш ли, че там има някой гневен, сърдит, непрощаващ? Напротив... точно обратното е. Помисли си. И поговори с терапевта си за мислите си, за това, през което минаваш и през което си мислиш, че би трябвало да минаваш... ако имаш само психиатър, а не и терапевт - намери си, е моят съвет. Жена по-възрастна най-добре.

...rude and not ginger...
Allons-y, Alonso