jumbles, Valery ,
Благодаря за бързата реакция. Тъкмо се чудех дали въобще някой ще ми отговори. Още съм в шок.
Сега изведнъж осъзнах каква важна стъпка правя в живота си, каква отговорност поемам за себе си и децата и отново ме пръхлетя страх. Но ще се справя. За развлечения и излизания навън не ми се мисли, освен за ежедневните разходки на двегодишната ми дъщеря в парка, които са почти задължителни. Не ми се говори с никой, освен само с вас, които ме разбирате.
От друга страна си отдъхнах, освободих се ,олекна ми. Такава лекота и спокойствие, които не съм чувствала от години.
Дали изборът ми е осмислен. Сигурна съм ,че да. Проблемът е, че мъжът ми не го приема. Снощи трябваше и синът ми, 18- годишният, да се намеси. Като съвсем голям и зрял човек заяви :"Тате, върви си, не желаем да живеем с теб!"
Точно след тази реплика на сина ми, той си тръгна. Като че ли моите думи през всичките двайсет години нямаха никаква тежест. Говорех му,че или трябва да си определим и изпълняваме функциите и задълженията или да се разделим. И без това нищо духовно не ни свързваше през брака ни, а само общи сметки и един апартамент, който той никога не прие за свой дом. За него той беше квартира за нощуване и децата на майтап го наричаха тати квартиранта и тати жалкият алкохолик. И никакво значение за него нямаше това, че аз сама се мъча с психичните си проблеми , за които той нямаше идея, той сякаш никога не ме чуваше, когато му говорех за тях. Той никога не призна болестта ми, смяташе я за някаква глезотия. А когато му казвах, че адски ме боли глава, той ми казваше'' Внушаваш си.''
Но чувствам как се мобилизирам от идеята да поема сама живота в ръцете си.
Пренаписах живота си, такъв какъвто ми се иска да е бил.Редактирано от Bидa на 30.07.10 09:39.
|