|
|
| Тема |
 Re: Каквото посееш [re: Boждa] |
|
| Автор |
.Villy (опозната) |
|
| Публикувано | 22.01.10 11:32 |
|
|
|
Първо ще си доразвия казаното, защото не си ме разбрал.
Човек не знае колко има докато не се наложи да даде на някого. Мисли си че има достатъчно за себе си, а понякога дори си мисли че не му достига. Така почва да се зачудва дали да даде и колко да даде, защото не е сигурен дали ще получи за да запълни отново запасите. Ами ако даде много, а никой не му отвърне, какво ще остане за него?
Обаче, ако махне с ръка, спре да му мисли и на пук на себе си почне да дава без да смята колко има и колко ще му остане .... О'чудо. Не свършва. Даваш, даваш, даваш, даваш и все има. Сякаш извира от някъде, като онова вълшебно гърне в което все ври гозба независимо колко си отсипал от нея. И както в приказките, само хората които не се страхуват че нямат, получават гърнето.
Удовлетворението идва от усещането за изобилие. Както пише в параграф 22 "Лесно е да дадеш, когато чувстваш, че си привилегирован с изобилие, но така се чувстваш само когато даваш, а не преди това."
А що се касае до Разбира се, че очаквам. Щом не си получил от другите, значи не си намерил извора в себе си.
Като се има в предвид горе казаното. Хората са по-склонни да дават на хора които притежават изобилието. Защото така са сигурни че ще получат в замяна повече (от лакомия). Никой който няма достатъчно (според него), не дава на нямащите. За това човек дава най-лесно на децата, те не са изгубили още изобилието с което всички се раждаме. Но за това и най-много изискват от тях.
А любовта е най-хубава, когато е между двама изобилстващи. Така и двамата имат какво да дадат на поколението си, а не се конкурират с тях за дозата си.
Не те заангажирам с мнението си. Все пак това си е моята истина, не се боря за вселенската такава.
| |
| |
| 
|
|
Re: Каквото посееш