К. С. Луис разделя любовта на следните два вида - любов-нужда и любов-дар. Ейбрахам Маслоу също разделя любовта на два вида: първия вид нарича несъвършена любов, а втория - същинска любов. Разликата е съществена и трябва да бъде осмислена.

Любовта-нужда, т.е несъвършената любов, зависи от другия и поради това е незряла любов. Всъщност тя не е любов в истинския смисъл на думата, а по-скоро нужда. При нея използваш другия като средство, експлоатираш го, манипулираш, доминираш. При това другият постепенно може да достигне до пълна разруха. Вторият партньор не остава по-назад в това отношение. Той също се опитва да те манипулира, доминира, притежава, използва. Да използваш друго човешко същество, е нещо твърде нелюбовно, което само повърхностно може да наподобява обич, всъщност е фалшива монета. Точно това ставa с почти 99 % от хората, понеже първия урок по любов получаваш по време на детството си.
Новороденото зависи от майката. Неговата любов към майката е несъвършена любов - то има нужда от майката, не може да оцелее без нея. Обича я, защото тя е неговия живот. Всъщност тук любов няма, детето би обичало всяка жена, която би го защитила, би му помогнала да оцелее, би задоволила нуждите му. Майката е нещо като храна, която то консумира. Детето взема от майка си не само млякото, но и любовта - то има нужда от тази любов.
Много хора остават на това детско равнище през целия си живот, никога не порастват. Трупат години, но не съзряват умствено, психиката им остава непълнолетна, незряла. Винаги се нуждаят от любов като от храна.
Човек съзрява едва когато започне да обича, вместо да се нуждае. Започва да прелива, да споделя, започва да дава. Ударението тук е съвсем различно. Преди той се е стремял да взема колкото се може повече. Сега, обратно, иска да даде повече и повече от себе си, без да поставя условия. Това вече е истинско израстване, истинска зрелост.

Зрелият човек дава. Всъщност само зрелият е в състояние да даде, понеже само той притежава любовта. Тази любов сега е независима от това дали другият ти отвръща със същото или не. Сега любовта не е връзка с другия, а състояние на съзнанието. Любовта е лукс. Тя е изобилие, толкова много живот, че да не знаеш какво да правиш с него и да започнеш да го споделяш. То е да имаш толкова много песни в сърцето си, че просто трябва да ги изпееш, независимо дали някой слуша или не. Дори да няма никой, ти пак ще трябва да ги изпееш, да изтанцуваш собствения си танц.
Любовта те спохожда, когато си зрял. В състояние си да обичаш само когато си пораснал. Когато разбереш, че любовта не е нужда, а нещо, което прелива извън теб, т.е. същинска любов или любов-дар - тогава даваш без никакви условия.
Първият вид любов произтича от дълбоката нужда от някой друг. Любовта-дар или същинската любов тече от една зряла личност към друга зряла личност поради своето изобилие. Човек се чувства наводнен от нея. Имаш я в себе си и тя започва да тече наоколо ти, като че си запалил лампа, чиито лъчи разпръскват тъмнината. Любовта е страничен продукт на съществуването. Когато си, около теб се стеле аурата на любовта, когато не си, такава аура липсва. А когато около тебе няма такава аура, почваш да молиш другия да ти даде любов.

Нека повторя: Когато нямаш любов, искаш от другия да ти даде, превръщаш се в просяк. Другият пък моли теб да му дадеш любов. Двама просяци протягат ръце един към друг, на-дяват се, че у другия ще намерят това, което им липсва. Накрая и двамата се чувстват победени, изиграни.
Основният проблем с любовта се свежда до твоята зрелост. Ако си готов, узрял, ще намериш добър партньор, защото недозрелите няма да те привличат изобщо. Всъщност зрелият човек не се влюбва, той расте чрез любовта.

Зрелият човек притежава достатъчно капацитет, за да остане сам. И когато такъв човек дава любов, чувства се благодарен за това, че са приели любовта му. Той не очаква от теб благодарности, никак не очаква, дори. Не се нуждае от едно "мерси". Напротив - той ти благодари, че си приел любовта му.
Когато две зрели личности се обичат, се случва един от най-големите парадокси; в живота, едно от най-красивите явления - те са заедно и в същото време ужасно сами, до такава степен са заедно, че са почти едно. Единството не разрушава индивидуалността им. Обратно - подчертава я - и двамата стават по-индивидуални. Когато двама зрели хора се обичат, те си помагат да станат по-свободни. Тук вече няма никаква политика, никаква дипломация, никакъв стремеж към доминиране. Нима можеш да доминираш човека, когото обичаш? Помислете по това.
Доминирането е един вид омраза, гняв, враждебност. Нима можеш дори да помислиш да доминираш любимия човек? Трябва да се радваш, когато го виждаш напълно свободен, независим, трябва да се стремиш да му придадеш повече индивидуалност. Ето затова назовавам това явление най-големия парадокс. Те са до такава степен заедно, че са почти едно, но дори и в това единство продължават да са пълноценни личности. Индивидуалността им не се е загубила, а изпъква още по-ярко от преди. Взаимно са се обогатили със свобода.

Незрелите влюбени се разрушават един друг, защото накърняват свободата си, създават обвързаност, затвор. Зрелите влюбени си помагат, за да станат още по-свободни, да разрушат всякакви вериги. А когато любовта е пълноценно съчетана със свобода, има и красота. Свързаната със зависимост любов е грозна.



Истинската любов представлява съвсем различно измерение - тя означава влюбване в действителността. Да, действителността има дефекти, но това те стимулира за растеж. Всеки отделен дефект те тласка да го надхвърлиш. Когато двама души се обичат истински, те си помагат в израстването. Превръщат се в огледало за другия, взаимно се оглеждат. Помагат си и се поддържат. В добри и лоши времена, в щастие и тъга, те са заедно, загрижени един за друг. Това е цялата философия на обвързването.