Вида като ми пишеш така ми става малко гадно.
Защото една жена като теб се безпокой за това какъв съм.
Не,никога не съм има пристъпи на каквото и да е.

При мен проблемът е че не мога да се справя с реални задачи и греша.Механичната памет на тялото,зубраческата памет не са на същото ниво на което са при другите хора.
Не се оплаквам.Просто казвам че нещата няма начин да станат при мен.Просто няма начин.

Значи едно е да си имал шанс в живота си и да си го пропилял,но съвсем друго е да знаеш че нямаш шанс.Просто зная.Чувствам го,усещам го,подушвам го,усмислям го че нямам шанс.

Не ти говоря за това че не мога да бъда приеман като нормален.
А че не мога да работя като нормален.