Аз ако почна да мисля за моите душевни травми от детството, трябва да се застрелям. Когат бях на 18, майка ми и баща ми ме ръгнаха в психиатрията, защото малко не бях добре. Тя и той нямаха време за мен. Тя беше заета с кариерата си, той- с любовниците си. В психото ме наблъскаха с лекарства ,от които станах още по-недобре и от това `лечение`не можах да се възстановя десетина години.
Е ,как да живея с тези травми? Ще кажете ,че трябва да им простя. Ооотдавна съм им простила,но стореното е непоправимо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите