Ариела, и аз мисля като теб горе-долу.
Това е и моят опит! Едва когато се изправих лице в лице с нещата (хората), които не ми харесваха, които ме плашеха, страхуваха и т.н. едва тогава успях да се преборя и с тези си чувства, да разбера какво точно искам и да го направя, когато разбрах каква е моята агенда, моя път в живота. Но то е май като с всички зависимости - иска ти се да го направиш, но не ти стиска. Но най-вече - трябва да си честен пред себе си, да знаеш какво искаш и да си го следваш.
Защото, ако бягаш, за да се спасиш, но в същото време не си убеден в това, или изпълнен с омраза към този човек, с яд, със страх, всичко това - тези твои чувства те преследват и остават в теб, макар да си далеч от хората. Или пък се появяват, но отправени към някой друг.
Просто трябва да си наясно какво искаш.
Ето, Вида, още не е простила, че са и наложили да омъжи не за този, за когото е искала тя. Има неща, които тя е премълчавала, неща, които я дразнят, вбесяват, натъжават, ядосват. Но вместо да каже тя: Ето това е така, тя трупа тези неща, прави постъпки, които според другите са необясними (хвърля разни неща и т.н.) и всичко се обърква още повече - тоест - не намира разрешение, път за себе си.
Въпросът е, че тя самата търси изход от ситуацията - значи не я удовлетворява това развитие на нещата и трябва да промени нещо. Ние и даваме нашия начин. Тя трябва да си намери нейния. Аз, например, само и подсказах, че ако си мисли кои точно са важните неща за нея - те ще вземат превес и ще я водят при взимането на решения. И като знае, че комуникацията, разправията с някого и носи неприятни последици - ще я избягва. Вярно, отначало ще си повтаря като мантра, че няма да се ядосва, а след време - наистина няма да се ядосва. Трябва само да знае какво иска.
Не съм била в същата ситуация, но съм била в подобна. Едва не се поболях сериозно, развих депресия, страхова невроза и т.н. Трябваха ми около две години, за да се съвзема. И стана когато се отървах от едни стресови отношения с един човек и когато започнах да правя нещата, които ми харесват на мен и които са важни за мен. Но ми е чисто и спокойно едва когато можех спокойно да му кажа на този човек честно какво ми е било - без страх, без тревога, без тъга, даже... Така че - всичко е било в мои ръце. По подобен начин и с родителите си общувах - казвах им каквото очакваха от мен, бях какмато ме искаха. А по-късно можех вече да защитя всяко мое решение, не ме беше страх, че ще ме критикуват за нещо, защото можех да си защитя изборите, а в същото време ги обичам, имам нужда от тях и те ме обичат.