Често човек отглежда тъгата си като част от нужната му доза емоции.
Удивителна е болката наречена тъга.
Кога наранените чувства стават тъга ?
Не знам дали е нужно да търсим рационално обяснение. Да оставим нещата така - обезпредметена /каква дума само/ болка на наранени чувства.
Понякога си мисля, че тъгата е най-истинската близост на човека със себе си.
Защото човек е слаб и защитава слабостта си с тъга, ако не иска да бъде жесток. Дори не жесток в действия, което често е невъзможно, а без жестокост, подавайки се на мислите за отмъщение.
Просто обичай тъгата си без хър мър.
Винаги съм се питал, мислите за отмъщение предпазват ли поне от депресия, ако не и от тъга.
Още по винаги съм се питал, как се защитава масовият потребител на наранено самочувствие.
Защото не бъка ли ежедневието с такива наранявания ? А бъка ли с тъга ?