При мен лошото е че просто не съм свикнала да показвам мъката си.Винаги съм се крила от света когато ми е тежко,така съм научена.Пък и с кого ли бих могла да говоря за това?
Според майка ми това моето вече било глезотия,трябвало вече да ми е минало,трябвало да гледам напред....Пък и никога не съм била близка с нея за да мога да споделям каквото и да било.
Неговата майка е далеч,а и дори и да беше близо пак нямаше да иска да говори с мен:тя ме мразеше и никога не пожела да ме приеме като част от семейството,никога не можа да се примири с мен,"българката".Докато той беше жив някак си се понасяхме,налагаше й се да ме търпи,но сега нищо вече не ни свързва.
Единствения човек в семейството ми с когото винаги всичко съм споделяла е леля ми,но тя е такава мека душица че ако се разрева пред нея ще стане така че накрая нея ще трябва да успокоявам вместо тя-мен.
Единствено тук,с вас споделих колко ме боли.Може би защото вече не мога да издържам

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите