Най тягостно за мен беше как всички мълчаха и избягваха да говорят за него, хората които са ни близки не знаят какво да кажат, защото с нищо не могат да ни утешат. И аз като теб след няколко месеца дойдох на мене си и - не мога да споделя с майка ми, защото и на нея и се къса сърцето , не мога с децата - мълчахме месеци наред и не проговаряхме дума за него... Това ме убиваше, толкова сама никога не съм се чувствала - хората се държаха така, сякаш той не е съществувал никога, сякаш го е нямало!
Струваше ми се, буквално, че едната ми половина е отрязана, физичеси направо.
Един ден , година след смъртта му, приятелка, с която не се бяхме виждали с години, научи за смъртта му и дойде веднага от нейния град. Беше потресена, но постепенно заговори за него пред мен и детето, и цял час си припомняхме всички истории, случили ни се на двете семейства.някои от които детето дори не знаеше. Тази приятелка сякаш ни го върна отново, заговорихме поне помежду си и май и на децата им поолекна. - Изобщо не им е олекнало,но така сякаш по-леко носят травмата.
Мълчанието е ужасно, а всеки мисли, че то е единственото възможно.

Никой не е станал пророк в собственото си село

Редактирано от Kacaндpa на 20.07.08 16:56.