Ходя на работа-правя се на силна пред колегите.
Прибирам се в къщи-правя се на силна пред детето и домашните.
Опитвам се да съм силна пред всички,а душата ми е опустошена и не мога да събера парчетата от нея.Имам чувството че ако се изправя лице в лице с някого и говоря за тази болка,ще рухна съвсем.Така ми е много по-лесно,може би защото не ви познавам на живо.
Единственото което ме спасява да не полудея е че имам дъщеря и трябва да мисля и за нея.Единственото ми лекарство са малкото снимки които имам на мъжа ми и една песен която се пее от един грък/пълно негово копие/.