Мило тъжно птиченце, и моята майка почина от рак, когато аз бях почти на твоята възраст (на 20). И още 20 години минаха от тогава. Какво да ти кажа....трогнах се от това, което си написала. Та нали и аз съм се чувствала по подобен начин. Мога да си представя колко те боли и колко се тревожиш за бъдещето си и за близките си. Спомням си, че една година след като майка ми почина сякаш ми беше още по тежко. И упреквах приятели, които се ядосваха или се караха с родителите си. Тревожех се за здравето на баща си и при най-дребния му здравослвен проблем започвах да треперя при мисълта, че и него мога изгубя. С времето разбрах, че в тревогата си човек е склонен да преувеличава и да драматизира нещата повече от колкото е необходимо, но честно казано и до ден днешен се тревожа за него и давам всичко по силите ми, за да го запазя спокоен и здрав. Той не си намери друга жена, явно така е преценил за себе си, но дори и да го беше направил, мисля, че нямаше да го упрекна. И на твоя баща не му е леко, остава сам, налага му се да поеме допълнителни отговорности, които иначе щеше да може да споделя с майка ти, ако беше жива. Сестра ти е в трудна възраст и въпреки, че не е съвсем малко дете, тя едва ли преживява загубата като възрастен човек. И на теб не ти е лесно - тъкмо си в прехода да станеш млад и независим човек. Появили са ти се нови и малко неочакани бих казала отговорности. Мога да ти опиша накратко моя опит. С баща ми си разпределихме задълженията в семейството и се съсредоточихме върху най-важните за нас неща и цели, а дребните проблеми ги оствихме да си се рразрешават от само себе си. Бях студентка, но си намерих и работа, която да не ми пречи на посещението на лекции.
Някои от приятелите ми не знаеха как да реагират на моето състояние, често се разплаквах, тъжна бях и не винаги можех да се впиша в тяхното весело настроение. Изгубих някои от тях, те просто сами се отдръпнаха, но пък най-добрите ми приятели останаха такива и до ден днешен поддържаме връзка. В любовта не ми потръгна в началото, но сега, след толкова години, не мога да кажа точно по какви причини - дали е било заради тогавашното ми състояние или просто срещах неподходящите за мен хора, не знам. Познавам доста хора, които си имат и майка и баща, и въпреки това не им върви в любовта. Сега съм омъжена и в семейството ми има много обич и разбирателство.

Знаеш ли, загубата ма майка ми ми донесе много тъга и много болка, но в същото време сякаш изведнъж порастнах. Освен това забелязах, че в подсъзнанието тя за мен остана жива. Във всички важни за мен моменти и събития, винаги се сещам за нея и си представям какво би казала, как би го казала, какво си мисли, дали одобрява това, което правя или не. Дори и това, че почина, самото това събитие, имаше влияние за мен във важни моменти от живота и всеки път придобиваше различно значение - когато се дипломирах, на сватбата ми, раждането на децата ми.....

Това състояние, в което си сега, ще мине. Отнема време. Като ти е мъчно си поплачи, сподели го с някои близък човек. Сподели с баща си, че се притесняваш за проблема със жлъчката и го помоли да отиде на лекар и да вземе мерки. Камъните не са повод да си мисли, че има рак. Може би преувеличава, защото и той се тревожи.

И не се страхувай от отговорностите в живота. Поеми толкова, колкото можеш. От рано ти се е наложило да се справяш с трудности,но пък това ще те направи по-силна.

Това, което се е случило с теб, се случва на всички. С някои от нас по-рано, с други по-късно.

Сигурно мама много ти липсва. Това, което трябва да направиш е да се научиш да живееш без нея.

И не забравяй, че въпреки трудностите и отговорностите, ти предстоят и много хубави и интерсни преживявания.