Те не те разбраха...

Ти искаш да покажат душите си, а те ти показват маски...

Колкото до раздялата, предпочитам да си я представям като отпътуване с кораб. Гледам как между трапа и палубата се появява ивица вода, как тази ивица се разширява, как постепено този, с който се разделям се смалява на брега, как брагът се превръща в черна ивица на хоризонта, и как тази ивица също изчезва. Наоколо не остава нищо освен палубата и зелените вълни наоколо.

Това изживаване е много болезнено, опитвам се обаче да усетя и изживея усещането за безвъзвратност до дъно. Това направо ме разболява. После болката постепенно стихва. Видът на обекта на раздялата сам по себе си става източник на болка, затова инстинктивно го отбягвам и отхвърлям всякаква възможност за връщане назад. След време (може да е седмица, месец, или години), като срешна този човек, усещам между себе си и него океан разстояние. Нищо, повтарям - нищо не е в състояние да върне нещата между нас. Спомените за всичко, и добро, и лошо, са живи, но в някакво сруго измерение.

Раздялата за мен е преминаване между две измерения, които нямат нщо общо помежду си. След като това вече е станало, всичко, което се е случило, е усмивка от старите ленти...

а при теб?