|
От около три години все се появява нещо. Да, бях преживяла голям стрес, дълъг период на стрес, и няколко месеца след като всичко свърши и се подреди, се започна със сърцебиенето. Беше ужасно преживяване да чуваш и усещаш сърцето си навсякъде в тялото си. А аз не знаех от какво може да е това и се уплаших ужасно! За това още повече допринесе лекарят, при който отидох, който след прегледа не ми каза почти нищо, каза само следващия път да дойда с майка си! (бях на 21г.) Ужас! Вече си мислех, че съм тежко болна и... какви ли не мисли минаваха през главата ми, дори не искам да ги пиша. Този лекар мисля, че много повече навреди отколкото помогна в онзи момент! Следващият път каза, че всичко е на нервна почва и че "можело да стане депресия", даде ми лекарства... Успокоих се, но преживяният ужас беше достатъчен... Чувствах се вече ненормално, болна, взимаща лекарства... сякаш се отчуждих от себе си... Всичко това много ме подтисна... Вече сякаш бях различна от преди, не бях вече онова предишното, мое си "себе си" - сега си давам сметка за това... Преди това си бях здрава, не бях имала никакви проблеми. Освен това сякаш нямах подкрепа от хората около мен, не знам те ли не ми даваха такава (е, определено не можеха да разберат как се чувствам) или аз се затворих в себе си и се отчуждих... Пих деанксит - по предписание на лекаря - повече от половин година, после бях привикнала - реших да го спра, стана ми лошо, лекарят беше категоричен, че трябва да продължа да го пия, о! сега се сетих - беше казал, че трябва да го пия още две години! Тогава разказах на приятеля ми (той беше в чужбина и се чувахме по телефона), бях му казала и преди, че пия и деанксит, но той явно беше забравил, решихме, че трябва да спра хапчето малко по малко, бавно и постепенно... Е, справих се, не беше толкова трудно. Но проблемите не спряха с това. Появяваха се проблеми със здравословното ми състояние - в началото незначителни, на по-големи интервали от време, още невнимателни доктори... - всъщност аз вече бях станала хипохондрична, което и сега е така макар в по-малка степен, а вече проблемите са по-чести и по-реални и по-сериозни... например изследванията не показват нищо, но аз имам осезаем проблем; последно като отидох пак при онзи лекар той намери причина за неуловимите от изследванията проблеми, каза, че трябва да се направят по друг начин тези изследвания, за да се установи това, постави ми още една диагноза... А аз все така не мога да се доверя на хората, на които уж би трябвало да мога да разчитам - всички са предавали доверието ми. Чувствам се сама и това не ми тежи, когато съм добре, даже ми е хубаво, но когато се заредят проблеми човек има нужда от някой, на когото да вярва и да разчита, от някой, на когото да може да каже всичко, да си поплаче в прегръдката му, някой, който да го утеши, да се погрижи за него... Омръзнало ми е да се справям, да се боря, не мога повече, изтощена съм, не искам да живея така... Ако можете да дадете някакво по-психологическо или философско обяснение за здравословните ми проблеми... или просто да ме посъветвате, да споделите, да кажете вие как виждате нещата... ще съм ви благодарна!
|
Защо непрекъснато боледувам?
