Добра вечер:)))) Ти утре ще ми отговориш, но аз пък сега седнах и ще попиша малко, преодолявайки задръжките, поне, опитвайки се, тъй като, все пак, във форум сме, никой не ни гледа, нали?Анонимността е нещо прекрасно, в това отношение Интернет е дар божи :))))
Сега, на темата..."Умна" не бих се точно нарекла, тъй като винаги много прибързвам във всичко и правя по-скоро глупости.Ето, ти ми подаде пръст, а аз захапах цялата ти ръка, без дори да знам дали си реална.Прости недоверието ми, но в мрежата всеки си пъха носа.Освен това, ох...виж, сега ми се пише и ще ти кажа много неща, които сигурно ще ти е досадно да четеш...Не, всъщност, така да се печели доверие чрез самосъжаление е глупаво.Абе, ще пиша каквото ми хрумне, пък ти ако щеш го чети.Ще се опитам да се почувствам като в ролята на пациент, легнал върху канапето на психотерапевта си.:)))))))
Та...майка ми ,като много раним човек , твърде дълго ме глезеше и се отнасяше към мен като към любима плюшена играчка, тоест, щом нещо й ставаше тъжно, ме гушкаше и се наплакваше.Съответно, на мен когато ми се обелеше коляното или когато ми удареха шамар, тя ме гушкаше и ме галкаше, успокоявайки ме като някое коте.:)))) Защо ти казвам това? Защото това изгради в мен следния модел: Когато някой ме нарани и обиди, аз се свивам в себе си, искам да съм сама, да се "прегърна" един вид, да се наплача, без никой друг да ме гледа.Забележи, не се боря, за да му го върна на субекта, нито си изграждам защита от сорта "пука ми за този лумпен", ами се свивам като настъпано кутре и плача.Това е моето реанимиране в момент на болка.
Нали имаше нещо в учебниците по психология, че един индивид си изгражда защитите, съдейки по моделите от детството си?Може и излишно и любителски да се задълбавам, но, по дяволите, вярно излиза...
За любовта...
Като същество с много бурна и разнищена фантазия, четящо книги до премала, те са моят наркотик, впрочем, може би и затова съм развила излишна многословност и шареност на израза, е, видя ли сега, загубих си мисълта...А, да, любов...ЛЮБОВ.Ето какво мисля:
Светът е лошо скроен.Един се влюбва в друг. В началото е завишеното желание за секс, маскирано под формата на "обичам те, ти си уникален/на, без теб не мога".После идва уталожването на страстите, ако предпоставките са подходящи, оставате един с друг, живеете заедно, както и аз с моят приятел.Нещата са прекрасни, не мисли, че се оплаквам от него!Но...ох, всъщност, страх ме е от остаряването...Ужасно ме е страх!Сега съм хубава, но нали след време ще започна да остарявам, кожата ми ще се отпусне, независимо от гимнастиката и "младия дух".За мъжете е по-лесно, те и на 40 могат да са секси.Но една жена на 40 без пластични операции?! Не...Винаги съм твърдяла, че когато стана на 35, ще се самоубия.Не искам да погрознявам.Страх ме е от това.Страх ме е да имам деца, защото могат да се окажат момичета и да гледам как те растат и разцъфтяват, а аз умирам.Старостта е смърт.Страхувам се, че ще ги намразя.Същевременно, искам да имам деца, но обстоятелствата не го позволяват.Както и да е.Сложна работа.
Сега ще спра да пиша, защото днес съм сама у дома и искам да се отпусна пред нищото и да усещам как в съзнанието ми нахлуват хаотизми, и да плувам сред тях, да не мисля за нищо.Прости този дълъг пасаж, просот това ми хрумна и трябваше да го излея.
Впрочем, винаги съм се чудела, как издържат психолозите на толкова много човешки излияния...Как си изграждат тази защита от безпристрастност.
Нека ме извинят и останалите от форума.Дано не им се сторя прекалено "сложна".:))))
До утре.