Като се облегнем на бита и дошевноста на сеяните по нашио край, моем със достатачна близос да отбележим че стихотворението е светал пример за нерасвързаните връски между градо и селото ебаси. Иначе нема как да се расбере що ена грацка преставителка на женскио вид (у скоби гърла) мое до текава степен да заглавичка селскио герой че он без проблеме да пъшка мощно, да души салкъма, да си мисли за пърчовини и да пази равновесие еновременно, без да се даржи напримерно за дунята.
Тва къде му изпуща снагата у тоа напрегнат момент, авторката му вика фирумони, ама на мене по ми прелича на кльофаци, в саотвествие със останалиа пейсаж. И тука се разминева леко стихотворната езмислица и дествителноста. Защо нема сеянин у Добролево кой да не знаа, че първо требва да се испашкаш докрай, да се истаркаш криволево с неко репей, да заринеш с крак происведениа охльов, да си дигнеш гащите и чак тогива да се расгонваш като пърч. Иначе се поевява проблем със дигането на гащите, по пречина на запречване от расгонениа дрогар и мое да станеш за резил, ако некоа комшика те оглежда гяволито през стоборо.
Има още ено нещо. У Добролево трудно мое да прекараш духовата музика да ти свири, кога ти се трудиш на тиферич та да те фърлат после като свършиш у оркестъро, ама тва ще го приемем за ходожествена езмислица що и без тва си не може у ено истинско стихотворение, написано със мерак.
По заглавието не моем се происнесем що не знам кво е плътонично, ама звочи ного вазбуждащо във онисон със останалите думи ебаси.

Кой копа зло не мисли, оти нема време!