Още заглавието на творбата ни отпраща към архетипа на пилигрима - рицаря-странник, посветил живота си на своята дама. Глигор е днешният Петрарка, днешният сър Галахад, днешния Дон Кихот... Житейските несгоди са неотменна, същностна част от смисъла на живота му, диалектическата обвързаност на болката и любовта са иманентно дадени в творбата ("Мерише и цъфти, ма многу дращи!").
Отвореният финал (тя продължава да бяга, той продължава да клечи) иде да подсили субстанциалното напрежение, придаващо смисъл на живота на лирическия герой, задаващо енергийните параметри на битийното му "аз" и по такъв начин конструиращо цялата му вселена.

Дотук успях ли горе-долу?

Щом няма Бог, който тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?