Никак не се съобразявам, когато правя нещо. Но когато то е готово, е много важно за мен, дали ще имам публика и дали тя ще е доволна. (Един вид нямам достатъчно одобрение в ежедневието и го намирам в изкуството.) А ми се струва, че трябва "да го оставя да живее собствен живот и да бъда един неутрален родител за него"; сякаш то не е мое дете и не е част от мен, а само транзитно е минало през мен; сякаш за него не може да се съди за мен и следователно нямам основание да се тревожа "какво ще кажат другите".