Звучи грубо и пресметливо, може би, но приятелството е общност на интереси. Когато интересите се раздалечат, остава да съществува връзката между хората, но от приятели стават добри познати, на които все пак може да се разчита. Когато, обаче, се кръстосат и никоя страна не отстъпи, тогава всичко подобно на приятелство изчезва и идва взаимното разочарование. Неясно защо всеки смята, че другият трябва да направи жест. Обикновено не се получава. А ако се получи, то се очаква от направилия отстъпка да я прави винаги, т.е. почтеността му се взима за глупост. Потънали в ежедневието си, разреждаме срещите и се оказва, че колкото по-рядко се виждаш с някого, толкова по-малко има общи теми за разговор - просто не сте били свидетели на случващото се дълго време и е уморително да започнеш от сътворението на света за да поставиш някого в течение на своите проблеми. Така постепенно изчезва желанието да споделиш, а темата за времето можеш да я поддържаш и с непознатия от автобуса, да речем.
Аз съм била възпитавана по поговорката "Приятел в нужда се познава", но с годините започвам да не съм съвсем съгласна с това послание. Помощ можеш да получиш и от съвсем случайни хора, хора, които дори не познаваш. За себе си съм сигурна в едно - приятел е не този, който само ти съчувства, а този, който може искрено да се радва с теб и за теб, когато си щастлив. И когато това е кондицио сине ква нон, колко души остават в кръга на истинското приятелство? И за какво да се срещаш с останалите? За "ей така просто", няма нито сили, нито време, нито желание...