|
Не мога да си намеря място, и това чувство е от доста време. Обикновено става натрапливо, когато някой се държи особено грубо с мен. А това обикновено са родителите ми. Така, оставяме мислите за самоубийство, защото те вече ми показаха безсмислието си, макар че все още понякога успяват да се наместят отново в главата ми, в моментите на отчаяние. И не, не съм тинейджърка, не съм нещастно влюбена, макар че бях и тогава щях да се самоубивам, но опитът беше неуспешен...и дотам с опитите, или пък не, всъщност все още не съм решила. Продължавам да търся ИЗХОД от цялата бъркотия, която ме заобикаля, но уви, имам чувство, че съм се загубила в лабиринт... Сутрин майка ми ме буди с крясъци, а когато "й падне пердето" налита да ме бие и удря жестоко(само да уточня - аз съм на 25 г.!) - "о да, тежък климакс, бъди внимателна с нея..." - защо все АЗ?! - някой някога ще се опита ли да бъде внимателен с мен?! -"ама тя е изнервена, не й е лесно" - е добре, а НА МЕН лесно ли ми е, пита ли ме някой КАКВО МИ Е?!!! Единствените думи, които чувам от наште са: "Чакай сега, гледам телевизия!", "Аз отивам да си лягам", "Тя не е добре, аз отдавна съм спрял да й обръщам внимание, по-добре не й говори."... Баща ми има безпричинни периодични изблици на агресия, вероятно и той е в климакс?, знам ли... Та така, обикновено и двамата обичат да си я изкарват върху мен. Най- ама нааай-интересно е когато се скарат и всеки си го изкарва на мен...
Положението е нетърпимо, не мога да се разбера с думи с тях, те просто не искат да ме чуят, за уважение към мен да не говорим... И това не е единичен такъв случай, така че не може да се твърди, че просто съм ядосана и всичко е моментно, и разбирате ли аз утре вече ще им се усмихвам, ще сме се сдобрили и ще бъдем пак онова задружно и щастливо семейство, което някога сме били... А били ли сме някога? Вече започвам да се съмнявам в това.
Опитвайки се да погледна на ситуацията отстрани действително се затруднявам да разбера как е възможно едни родители да имат подобно отношение към единственото им останало дете, след като вече са претърпяли загубата на другото си такова. Не мога да проумея подобно враждебно отношение. Според мен би трябвало да е точно обратното, би трябвало да са дори по-загрижени, отколкото някога са били.
Да, поне да имах приятел, при който да мога да отида... Поне да имах свестни роднини, към които да можех да се обърна...
Знаете ли, чувството за безпомощност е най-ужасното чувство на света! Чувството, че си АБСОЛЮТНО САМ и НЯМА КОЙ ДА ТИ ПОДАДЕ РЪКА... ето това ме отчайва, ето това ме кара да плача като малко дете, ето това... поражда самоубийствените мисли в главата ми...
Да, няма къде да избягам, а ТОЛКОВА МНОГО ми се иска да имаше!
Последната изцепка на родителското тяло беше тази сутрин, когато ме обявиха за психично болна и трябвало да ме водят на психо-доктор... Ха-хаа, това вече са го правили, но май са забравили за случая?!
Нищо, и без това нямаше ефект, честно да си кажа май имаше само допълнителни дефекти...
Започвам да се замислям дали пък да не осъществя откачената идея действително да се направя на психичноболна, че така поне да има къде да избягам - в някоя психиатрийка, далеч от наште, и при доста по-весели, но също толкова луди хора, като тях...
"Ще избягам ли от теб,
ще избягам ли, бягам ли,
бягам ли, или към теб отново,
връщам се назад..."
Последни уточнения: не употребявам никакъв вид дрога и не съм употребявала, освен може би, ако това се брои към дрогата - различните видове успокоителни хапчета(все още се опитвам да намеря тези, които действат...), чат-пат, за по една-две седмици или колкото време е необходимо за да спра отчаянието и сълзите си, и евентуално пак да успея да се усмихна, на нещо си, каквото и да било, ама от сърце! Мда, защото хората ме мислят за лъчезарна и усмихната, ама, простено им е, те не могат да видят каква чернилка и скръб се крие под тази усмихната и приветлива...повърхност. Е, вие имахте "невероятната възможност"(звучи като в някоя тъпа реклама, нали?) да "се насладите" на част от нея, сега... Съжалявам,че ви се наложи да прочетете всичко това. В крайна сметка, то може само да ви натъжи. Разбира се това в случай, че сте достатъчно чувствителни към чуждата тъга... Незнам защо го написах, вероятно имах нужда да го излея някъде, тежко е, нали, товари, натъжава... Няма как, такъв е живота, деца, добре дошли в него!...
Започвам сериозно да се замислям, дали наистина трябва да причинявам един ден на децата си такова нещастие като това да им дам живот...
А някога... мечтаех да имам деца... И май все още не съм спряла, аз обичам децата, радвам се на бременните жени и на майките с колички, но вече всичко това започва да ме плаши... Отговорността е огромна и май никой не си дава сметка за това... Е, това не е ли страшно?!... Е, по-добре да спра дотук. Да премълчим болката, току виж така изчезнала... Друг път!
Where Do We Go, Where Do We Go Now,
Sweet Child, Sweet Child Of Mine...
|
КЪДЕ да избягам?
