Аз си говоря с всеки, който се държи разумно. :-) И Кречмер, и Пърлс, и Конрад бяха психолози. А точно обратното е вярно: психологията помогна на медицината да израсне. Психиатрията дръпна напред, след като се обърна към психологията. Това и Юнг го пише в спомените си, а Фройд го заявява безапелационно във "Въведение на психоанализата". Проблемът е, че при редица разтройства /в DSM 4 вече няма понятие "болест"/ не може да се постови диагноза без участие на психолог - клиничен или медицински. Присъствал съм на лекарски консилиуми, в които десетина специалисти се чудят каква диагноза да поставят, тъй като симптоматиката пасва поне на три различни нозологични единици едновременно. Абсурд е, без цялостно разкритие на етиопатогенезата, без психичен статус, динамично интервю и тестове, изследващи симптоматиката от гледна точка на психопатологията /разтройство на емоции, мислене, памет, възприятие и пр./ да се постави правилна диагноза при симптоматика, пасваща едновременно и на ПМД и на шизофрения, и на шизофренен синдром. А всичко това е работа на клиничния или медицинския психолог. Всеки, който има клиничен опит, ще ти го каже. Виж, в психотерапията и психоанализа нещата отиват мноооого по-далече от симптоматиката и нозологията. Защото не можеш да поставяш диагноза при един опит за самоубийство или да лекуваш с хапчета при първична аноргазмия или border-line, както и да биеш на поразия инжекции с бензодиазепам при посттравматични разтройства. Аз винаги говоря с аргументи. :-)

Редактирано от Hoвaroдин на 30.10.02 12:18.