...по съвсем различни пътища сме ходили...аз пък изпадах в ужас да не хрумне на някого да ме изпрати на лагер...,даже като ученици,когато ни юрнаха по бригади,въпреки веселбата ,едва издържах...не на работата ,а на сбирщината...винаги съм искала да имам 2-3 верни приятели...,ама това май се оказа най-трудната работа...,може би чак сега го разбирам и се опитвам да изляза от доброволното си отшелничество...
...опитвам се да осъзная причините за собственото си поведение...,мисля че не се дължи на някакъв страх...,нито пък на подценяване на другите...не съм била никога ограничавана от семейство и родители в това отношение,а и в никакво друго отношение...имала съм винаги пълна свобода да избирам какво да правя със себе си...и съм избрала това...защо?!...и аз все още не мога да разбера...
...това ,което ми идва на ум е,че винаги съм се страхувала,че няма да ме разберат...,който страх се е потвърждавал многократно в живота ми...
...сега пак ми се случва,но се опитвам да не обръщам много внимание....,но то е за сметка на доверието,което имам към хората ,което пък ме кара да не се чувствам особено комфортно и трудно бих го нарекла истинско приятелство...
...ти какво ще кажеш...?
P.S...видях,че си противореча...:)))...ами страх си е...ама не точно...за чий ми е пък чак толкова да ме разбират...,като може и да не ме разбират...от това не се умира...нали?!...:)))...

Редактирано от publika на 28.02.02 08:36.