ето, събрах смелост, защото чувството, за което искам да говоря, не спи.
И не само.
То ходи в сънищата на хората.
То е техен кошмар. Понякога.
Често се чудя, с какво толкова Обидих някого или нещо, че в мен да се настани с такава брутална неотстъпчивост чувството за вина.
Какво не направих, не изпълних, не оправдах...Много неща. Всички ги имате, нали? Ако не направиш Едно нещо, правиш Друго, някаква негова приемлива алтернатива. Границите на твоята възможност да противостоиш на неустоимите нужди на Искането. Искането като Себе си. Мислиш си, че благоденствието на нещата около теб зависи от твоите възможности - и започваш - обичаш, раздаваш, влизаш в нечий друг живот, в нечии други животи, в ситуациите, абе, в кадър си. Искаш да се представиш добре, разбира се. При всички положения полагаш, най-малко, някакви усилия. Грижиш се сутрин за себе си пред огледалото, купуваш, мажеш с мехлема на съчувствието наляво и надясно, следиш гледките, пътищата, сезоните, температурата на едно босо краче, цопването на лайното ти в кенефа...
и, ето, че нещо...не се получава...вдига се температура, пътя се изкривява и свършва строшен в едно дърво, падат небостъргачи, имаш запек...
Къде си ти с твоята роля на изначално желание за добро и справедливо!
Не можеш да направиш всичко, но можеш да се опитваш. Става за хапче, но
ако прекалиш, престават да действат.
Една приятелка, с бутилка вино в едната ръка и чаша в другата, лъчезарна, добра - ми казваше: ти пък, кво се мислиш за толкова важна бе, да поемаш световната вина върху себе си.
Обичам я. Обичам всички, които смятат, че съм казала въобще нещо. И ми помогнат поне веднъж да Не Се чувствам виновна, че казвам това, което казвам и съм това, което съм.
|