Преди много години и аз имах панически атаки - само че мен ме нападаха в открити пространства, а не в затворени. Скоро животът ми стана ад и хукнах по доктори и психотерапевти. Оказа се, че имам депресия - и паническите пристъпи са просто видимата част от нея. Лекуваха ме първо с антидепресанти, после с психотерапия. Имаше някакъв ефект, но повърхностен - колкото да живея по-поносимо.
После привидно оздравях, но продължавах да живея обвита в една странна, фонова тревожност и напрежение...Имах чувствато, че светът е коварно и опасно място, където непрекъснато ме дебнат всевъзможни гадории. Смятах, че никой не ме разбира и все някой ми беше виновен за нещо. Непрекъснато се чувствах нечия жертва - на майка ми, на мъжете, на държавата, кармата и каквото се сетиш още.
Вече не получавах панически пристъпи, но често се чувствах на косъм от тях...
Цялата работа беше в това, че аз не можех да се понасям и толкова се страхувах от всичко, че живеех покрита от плътна пелена от ужас, която ми пречеше да виждам реално света - както и мен самата.

Развръзката и освобождението ми от този ад дойде невероятно неочаквано - и много болезнено. Колкото и да не е за вярване, това, което най-накрая ме излекува, беше Любовта. Може би имах голям късмет, че попаднах на човек, който успя да ме изтърпи...Онази топка страх най-накрая внезапно се пукна - и най-после прогледнах. Най-после се срещнах със себе си - и разбрах, че целият онзи ад винаги е бил вътре в мен, а не извън мен...
Получи се така, че любовта ми към този човек извади наяве всички онези демони, които носех в мен. Той успя да ме изправи пред тях, но и успя да остане с мен достатъчно дълго, за да мога най-после сама да ги видя. И така ме измъкна от собствения ми затвор. Преди това аз се преживявах като негова жертва - даже и тук съм писала за това - как ме мъчи, какъв е гадняр и прочие. И чак сега ми светна, че всъщност той е бил моя жертва...и че аз сама съсипах връзката ни, защото бях твърде заета с това да се крия зад страха си и да си търся виновници...
И едва сега се чувствам добре - и спокойна отвътре. Мъчно ми е за онова, което разруших, но приемам, че така е трябвало да стане, щом това е била цената на свободата ми. Най-парадоксалното е, че в момента, в който осъзнах, че проблемът е бил вътре в мен, изчезна онова усещане за външна заплаха и тревожност - и светът започна да ми изглежда ведър, приветлив, предвидим и добронамерен. И аз почнах да се чувствам уютно в кожата си. Е, вярно е, че се чувствам доста виновна, но това е справедливо, логично ...и съвсем поносимо...



И вече не усещам и намек за оная тревога, която ме изпълваше отвътре...Заплахата от панически пристъп също изчезна...

Ще ти подаря едно стихотворение, което ми се вижда подходящо за случая - ама след малко, защото не мога да го намеря в момента...