самият израз "да бъдеш наранен" звучи особено - хем е клише, хем е страшничък - и то точно защото е клише. С други думи, в такива изрази хората рядко си правят труда да формулират по-прецизно от какво точно ги е страх - ако си го изяснят, ги е страх по-малко. Мен например ужасно ме е страх от тъмното - но като се замисля какво всъщност има в тъмната стая, се сещам, че то е същото, което съм виждала хиляди пъти на дневна светлина.
Страхът, че любовта може да си отиде в душата на другия, а да остане в твоята, е наистина сериозен и основателен. Но моят опит сочи, че това не се случва чак толкова често - стига да не говорим за пубертетно платоническо увлечение, когато обектът дори не подозира. Някъде бях чела, че когато в теб пламнат силни чувства, те винаги са породени от нещо - и то нещо, идващо от другия....
Ох...май не го обясних добре...това пълнолуние ме побърква и дар-словото ми ме дъни......
Искам да кажа, че любовта никога не идва ей така, от небето. Не е случайна. И не си отива току-така - ако наистина е любов, разбира се.