Веднъж с дядо ми Христо отидохме при чичо Данчо, за да видим как тече пребоядисването на нашия автомобил Лада 1600.
Влязохме в двора и видяхме автомобила си - облепен с хартиено тиксо и готов да мине под пръскачката, която да прикрие белезите на времето, така че изписаните по стоманата часове сякаш никога не са изминали.
Дядо Христо попита:
- О-о, господине, как върви?
При което чичо Данчо, със своя спокоен, дебел, дрезгав глас му отговори с въпрос.
- Носиш ли ми дрогата?
Дядо Христо отговори положително, и сякаш от въздуха услужливо извади едно патронче водка и го остави върху покрива на Ладата без да каже и дума. Чичо Данчо не се впечатляваше от нищо, той беше висок и груб, но спокоен и с мек нрав. В онзи момент просто издиша дима от цигарата, която държеше с големите си мазолести пръсти. Стрелна един поглед към малкото шишенце, но не го взе веднага.
- После ще ходиш ли да ми вземеш още едно, че ми се пие.
- Няма никакъв проблем.
Отвърна дядо ми, погледна цигарата и в неговия шеговит стил подметна:
- Разправят, че тези били вреди.
Тогава чичо Данчо спокойно дръпна от цигарата, беше застанал пред една от двете външни тоалетни в двора на къщата си и с едно убедително, спокойно закъснение отговори:
- От този мръсен свят чист няма да излезеш.
Дядо Христо явно нямаше нищо хитро за казване, само се почеса по главата. Той естествено също беше подпийнал, но не му личеше много. Не се намесих в разговора, но бях сигурен, че чичо Данчо греши много! Сигурен бях тогава, животът е мръсен понякога, но затова е красив. Има толкова много красиви неща на света.
Междувременно опиумът, който изпуших преди да дойдем, ме беше обгърнал топло. Което разбира се нямаше никакво значение, нали животът е красив.
|