Имаше период в който и аз също играех с него. Дори му записвах силно желани игри или му давах пари да си купи някоя, за която всичките му приятели говорят, за да има представа и да е в тон с децата, да може да се включва в разговорите им. Седяла съм до него, за да ми покаже едно или друго нещо, кото го е впечатлило.
И сега продължавам да играя, но не пред него, за да не го дразня. Усещам се, че прекалявам и оня ден сама махнах игрите от своя компютър, защото се заседявам до малките часове и усещам как това ме уморява. Родителите ми ме упрекват, че той се увличал заради мене, но това не е вярно: винаги съм се старала да му покажа, че ето, на, играя една-две игри и спирам. Гледам да не прекалявам пред него, иначе, наистина, докато съм сама, както казах, доста се увличам.
Помоли ме да му купя някое геймърско списание, с диск, аз удовлетворявам молбата му. Преди това сам ми обещава, без да го карам, че няма да прекалява и ще си научи уроците или ще си напише домашното (защото обикновено ходи "на гости" на училище), а после ще разглежда придобивката си. Но стане ли я в ръце, започне да отлага неприятното задължение за после: "Само да видя съдържанието!", само това - само онова, отлага за по-после, за още по-после, за довечера, като се върне от клуба, след това обаче, като се върне, е обсебен от мисълта да мине някое ниво, което го е затруднило в клуба, после пък му се доспива... и край с обещанието.
Денят му минава така: връща се от училище, сяда пред компютъра, някой го извиква да ходят да играят (този някой до това време се е подготвил за следващия учебен ден), когато се върне - пак пред компютъра. Казвам му, че другите деца или играят вкъщи, или в клуба, а той - и двете, опитвам с кротко и добро (при него само добра дума върви), но ето - заинатил се е, сякаш е обиден от моето вмешателскво.