|
Много добре те разбирам. От личен опит мога да кажа, че и моят мъж не беше много склонен в началото да осиновяваме, когато заговорих на тази тема. То и аз самата не знам дали все още съм 100% готова за това, съмнения винаги има. Но като гледам моя колежка как "разцъфна" след като се осинови едно прекрасно момиченце, се мотивирам и аз. Ние подадохме документи по това време миналата година. Не е чак толкова сложно. Верно ходиш по разни инстанции да събираш различни документи, правиш изследвания, но мисля че така е правилно. Все пак трябва всичко да се зане за осиновяващите. Бях решила вече, че това е нашето решение, пък ако нещо става междувременно - живота ще покаже. И така, но... След нова година т.е. през 2005 вече разбрахме за програмата за поемане на ин витро от касата (макар и частично) и решихме да пробваме и това, пак главно мъжа ми ме мотивира. Защо да не опитаме всичко все пак... Но след като резултата е отрицателен, сега и аз не знам. Вече 3 пъти ни предлагат дечица от лятото насам, но все по на 1 год. и ние все отказваме, но пък и нашето първо желание е за по-малко детенце. Просто служителката тогава каза, пишете по-голяма възраст има повече шанс, но ето че така само заблуждаваме инстанциите. Възрастта не е чак толкова важна наистина, но нека свикнем взаимно един към друг все пак. А това става от най-ранна възраст на детето, си мисля аз.
И сега като разбрах, че при мъжа ми има антиспермални антитела, с които до второ пришествие не може да стане оплождане, реших все пак да продължим да се лекуваме и да пробваме. Пък ако междувременно "нашето" детенце, което ни е чакало някъде там, се появи в живота ни ще видим... Та съвета ми е, подайте си документите, чакането наистина не е малко, до първото предложение беше минала около година, докато ни предложат осиновяване. Така че през този период да се успокоите и да пробвате и други варианти за "свое" дете. Пиша в кавички, защото родено от тебе или основено то винаги ще бъде свое и ако човек не го възприеме от самото начало така, по-добре и да не прави нищо в тази насока.
Мога още много да споделям, но мисля че най-важното е, да се осъзнае, да бъдеш готов и искрено да го искаш! Нещо, за което мисля, че все още узряваме със съпруга ми, но което със сигурност веднага ще се промени, щом погледнем в очичките на "нашето" детенце. По един или друг начин - решение винаги има!
|