Моето място не е в тази тема.
Много мислих, докато се реша да пиша...
С първото си дете забременях на втория месец, но пък лежах седем сесеца в болница за задържане.
Много мъчително, но се забравя... Единственото, което ясно си спомням е неистовото ми желание да имам дънкова рокля за бременни и да се разхождам по Витошка... Да разхождам голямото си коремче...Нищо друго не исках, само това...

Имам чувството, че това е било в някакъв друг мой живот.
Сега правя опити от година и два месеца.
Изненадана съм от интензивността на чувствата си.
Втренчвам се в бременни, в колички, в малки деца, във витрини с бебешки дрешки...
Очите ми се пълнят със сълзи...
Тъжна съм...
Загубила вяра, че ще стане...
Баси, не съм очаквала, че толкова боли...
Понякога мечтая...определям мястото за легълцето или мислено се разхождам с количка ...
Искам да имам бебе, количка и да се разхождам по алеите...
Вървя по алеите сама, но усещането, че бутам количка е реално, навеждам се, оправям завивката, давам водичка, изправям се, усмихната, уморена, но щастлива...
Галя кучето си по главата и си представям, че галя незаченатото още бебе...
Боже, моля ти се от душа, помогни ми да не полудея...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите