Мило Морковче, когато миналата година ми съобщиха, че баба ми е починала счупих телефона от гняв. Толкова исках да я видя пак и следващото лято и пак да ми омеси любимата питка на жар... Сякаш с нея си отиде детството ми, нищо че бях вече на 30 г.. Този факт и 4-те години (тогава) неуспешни опити за бебче ме запратиха на дъното на депресията.
Благодарение на съпруга ми сега съм доста по-добре.
Не съм убедена, че само силата помага в случаи като този. Това, което на мен ми помага да приема абсурда на живота и смъртта е, че се опитвам да приема нещата със смирение и да вярвам, че един ден ще ни се разкрие Смисъла. Вярвам, че душата продължава да живее след смъртта на тялото и от това ми става по-леко.
Можеш да се молиш, молитвата помага много.
Прегръщам те.
Зара

ПП Гледах един филм - в него цитираха Хемингуей по повод смъртта на детето му (май??). Предавам по памет: "Гневът не се е появил заради загубата. Той винаги си е бил там, но не го забелязвах преди. Любовта не е по-дълбока от гнева, но е много по-необходима. Дай ми сили да превъзмогна болката."

Редактирано от 3apa на 23.03.04 04:51.