Когато разбрахме, че лесно няма да стане и след изследванията на мъжа ми - той се срина - казваше, че по-голям удар не е получавал в живота си /проблемът е с него/. Но беше много, много тежко първите дни. Той се правеше, че нищо не се е случвало, но тайно плачеше. По случайност имах консултация с моята гинеколожка и тя ми каза: "Мъжете са меки марии, ние сме много по-корави". Сега когато поотмина малко време той посвикна с мисълта и вече дори се шегува с проблема си и си пие лекарствата, макар да знае, че няма смисъл. Това, което всъщност искам да кажа е че трябва да мине малко време и да го подкрепяш. Каквото изживяваваме ние имам чувството, че те го изживяват три пъти по-силно.