Здравейте момичета! Пиша в този клуб за първи път, колкото по мои лични причини, толкова и за да ви изразя подкрепата си да не спирате да се надявате и да опитвате да имате собствено дете.
Ще ви разкажа 2 истории- ако някои от вас разбира се има търпението да ги прочете - първата е историята на моя близка приятелка , а втората е моята лична.
Приятелката ми се омъжи 1 година след като аз бях родила сина си - а това означава преди 8 години.В началото с мъжа и не мислеха за бебе, бяха студенти и искаха първо да си поживеят.И така беше докато не се дипломираха и се прибраха в родния си град.Тогава започнаха опитите за бебе и съответно проблемите, защото бебето не идваше.Тя тръгна по изследвания в София - всичките тези видове ,които описвате и нищо не показваше някакво заболяване или отклонение.Навсякъде и казваха- вие сте напълно здрава, няма никакви пречки да имате дете, явно проблема ви е на психична основа.Въобще проблемът беше ,че няма проблем.Съответно с течение на времето тя се обезнадежди, почти се примири с положението- човек трябва по някакъв начин да преживее проблема си и нейния начин беше примирението.Тайно плачеше почти всеки ден, но какъв ли друг изход имаше?
Така се стигна до 5-тата година от ходенето по мъките.Една нейна роднина почти насила я замъкна при местен гинеколог, който като видял папката с изследвания които носела, отказал направо да я преглежда, но за всеки случай ли или по случайност и изписал някакви банални хормонални таблетки.Тя ги взела и на следващия месец беше бременна.Сега има 2-годишно момиченце, да и еживо и здраво.
А сега моят случай:
Омъжех се във 2-ри курс на следването и също със съпругът ми не искахме веднага деца.Една позната веднъж съвсем случайно ми заговори за случай със собствената и сестра ,която дълго време не искала деца, а когато вече поискала нищо не се получило - та тя ми разказа историята и по повод че сестра и преди 1 месец след дългогодишно ходене по мъките си бяха осиновили детенце от детски дом.
Аз като чух тази история, така се впрегнах , че веднага започнах да тормозя мъжа си да почваме работата по бебето,той отначало не искаше, но после отстъпи пред мрънкането ми.Работата продължи 3 месеца и на 4-тия бях бременна.Така износих без проблеми и на 23 годишна възраст родих сина си- да ми е жив и здрав- това най-много искам на света.
След това ни беше трудно да помислим за друго дете, имахме много материални проблеми,трябваше да мине време докато се устроим.Когато вече поискахме, бебето вече не ставаше- тогава бях на 30 г. и както при приятелката ми лекарите казаха ,че нямам физически проблеми.
Ние обаче спряхме опитите, защото вече имаме 1 дете, а и честно казано неуспехите ми влияят много зле на психиката, реших да си ги спестя.А и нали трябва да се чувствам добре, за да мога да работя и да се грижа за детето ,което вече имам и за което съм благодарна.
Не знам за себе си дали съм постъпила правилно, като съм се отказала. Сигурно жените които нямат нито едно дете и толкова много го искатбиха ми се изсмели, и биха попитали "Къде ти е проблема?"Но за мен съмненията ще останат сигурно до края на живота ми.
Надявам се да не съм натъжила никого с моя ферман, защото много мразя тъгата, сълзите ,болестите и вскичките гадни работи.Желая на всички много здраве и много силен дух за преодоляване "капризите на съдбата".
|